стаичката за разпити. Протегнах му ръце. Той свали белезниците. Освободи човека, когото трябваше да смята за убиец. И то не какъв да е, а убиец, който размазва жертвата си с ритници. Най-спокойно остана насаме с подобен тип. По-късно го помолих да ме придружи до тоалетната. Той прояви непростима небрежност. Можех сто пъти да му взема оръжието и да избягам. Тогава си мислех, че е чул разговора ми с Финли и ме смята за невинен.
Но всъщност той знаеше, че съм невинен от самото начало. Знаеше и кой е виновен. Затова беше тъй спокоен. Знаеше, че съм просто удобна жертва. Обикновен минувач. Защо да не свали белезниците на някакъв кротък нещастник? И какво толкова да се пази, като го води до тоалетната?
А когато доведе Хъбъл за разпит, забелязах как се държи. Цял се гърчеше от тревога. Мислех, че е смутен, защото става дума за приятел и роднина на Стивънсън. Но не беше това. Всъщност се гърчеше, защото бе попаднал в капан. Знаеше, че арестуването на Хъбъл е катастрофа. Но нямаше как да не се подчини на Финли, без да издаде цялата работа. Истински капан. Ни напред, ни назад.
Имаше и съзнателен опит да се прикрие самоличността на Джо. Бейкър нарочно бе объркал нещо с компютъра, за да размаже отпечатъците. Знаеше, че Джо е държавен служител. Знаеше, че отпечатъците му трябва да са в архивите. Затова се постара да не бъдат открити. Но провали цялата работа, като избърза да обяви резултата. Поради липса на опит. Не познаваше системата, защото с тия неща обикновено се занимаваше Роскоу. Аз обаче не усетих какво означава това. Бях прекалено разстроен, когато при втория опит изникна името на брат ми.
И оттогава насетне Бейкър все слухтеше, надничаше, въртеше се около нашето тайно разследване. Искаше да се включи и помагаше най-усърдно. Финли го използваше за пазач. А той през цялото време бе докладвал на Тийл.
Сега Финли караше на север като обезумял. Изкара шевролета на магистралата и настъпи педала. Колата се стрелна напред.
— Дали да не опитаме с бреговата охрана? — запита той. — Да са готови в неделя за обиски. С някой и друг извънреден патрул.
— Не се шегувай — рекох аз. — Нали видя с каква канонада ги обсипа президентът. Да не мислиш, че още първия ден ще отстъпи, щом го помолиш?
— Какво да правим тогава?
— Обади се още веднъж в Принстън. Потърси асистента. Може би ще съобрази какво е открил Бартоломю. Скрий го нейде на сигурно място и почвайте да мислите.
Финли се разсмя.
— Че кое място е сигурно днес, по дяволите?
Препоръчах му мотела в Алабама, където бяхме преспали в понеделник. Беше насред пущинака и никой нямаше да се сети за него. Обещах да се върна от Ню Йорк направо там. Помолих го да откара бентлито на паркинга пред аерогарата и да ми остави ключовете на информацията. За да не сбъркаме нещо, той повтори уговорката дума по дума. Караше почти със сто и петдесет километра в час, но щом заговореше, обръщаше глава към мен.
— Гледай пътя, Финли — рекох аз. — Само това липсва — да се претрепем с тая проклета кола.
Той се ухили и погледна напред. Настъпи педала още по-силно. Шевролетът вече летеше със сто и шейсет километра. Финли пак завъртя глава и се втренчи в мен, докато минахме около триста метра. Накрая рече:
— Страхливец.
25
Не е лесно да минеш през проверките по летищата с палка, нож и грамаден пистолет, затова оставих якето в колата на Финли и му заръчах да го прехвърли в бентлито. Той ме придружи и плати с кредитната си карта почти седемстотин долара за билет до Ню Йорк и обратно. После замина да търси мотела в Алабама, а аз тръгнах към самолета.
Полетът трая около два часа, а пътят с такси от летището — трийсет и пет минути. Малко след четири и половина пристигнах в Манхатън. Бях минавал оттам през май. През септември си беше все същият. След летните жеги градът отново навлизаше в ритъм. Таксито мина по моста Трайбъро и продължи на запад по 116-а улица. Заобиколи парка Морнингсайд и ме свали пред главния вход на Колумбийския университет. Влязох и намерих службата за охрана. Почуках на стъклената врата.
Дежурният полицай провери някакъв списък и ме покани да вляза. Поведе ме към една стаичка в дъното, където чакаше професор Келстийн. Професорът се оказа престарял, дребен и съсухрен човечец с буйна бяла коса. Ако беше черен, щеше досущ да прилича на чистача от Уорбъртън.
— Идваха ли латиноамериканците? — обърнах се аз към полицая.
Той поклати глава.
— Не съм ги виждал. От канцеларията им казали, че срещата се отлага. Може да са си отишли.
— Дано. А междувременно ще трябва да пазите професора. Да речем до неделя.
— Защо? — запита полицаят. — Какво става?
— И аз не знам точно. Надявам се от него да разбера.
Пазачът ни придружи до кабинета на Келстийн и излезе.
Стаичката беше тясна и разхвърляна, натъпкана чак до тавана с книги и дебели списания. Келстийн седна на старо кожено кресло и ми кимна да се настаня отсреща.
— Какво точно е станало с Бартоломю? — запита той.
— Не съм сигурен — казах аз. — Полицаите от Ню Джърси твърдят, че бил намушкан пред дома си при опит за грабеж.
— Вие обаче се съмнявате, така ли?
— Брат ми имаше списък с имената на няколко души. Само вие сте още жив.
— За Джо Ричър ли говорите? — запита професорът.
Кимнах.
— Убиха го миналия четвъртък. Мъча се да открия защо.
Келстийн изви глава и се загледа през мръсния прозорец.
— Сигурен съм, че знаете защо. Той беше държавен служител. Очевидно са го убили в хода на важно разследване. Сега трябва да разберете какво е разследвал.
— Можете ли да ми кажете? — запитах аз.
Старият професор поклати глава.
— Само в най-общи линии. За жалост не знам подробности.
— Той не ги ли обсъждаше с вас?
— Използваше ме като партньор за умствени тренировки — каза старецът. — Фантазирахме заедно. Доставяше ми огромно удоволствие. Брат ви Джо беше изключителен събеседник. Имаше остър ум и умееше да се изразява възхитително точно. Истинско удоволствие беше да се работи с него.
— Но не навлизахте в подробности, така ли?
Келстийн събра длани, сякаш държеше невидима чаша.
— Във всичко навлизахме. Не стигнахме обаче до изводи.
— Добре — казах аз. — Нека започнем отначало. Обсъждали сте начините за фалшифициране на пари, нали?
Келстийн леко килна настрани масивната си глава. Явно въпросът го развесели.
— Очевидно. За какво друго бих могъл да разговарям с мистър Джо Ричър?
— Но защо точно вие? — изтърсих аз.
Старият професор се усмихна скромно, сетне навъси вежди и накрая пак се усмихна, този път с лека ирония.
— Защото аз съм най-големият фалшификатор в цялата история на човечеството. Бих казал един от двамата най-големи, но за жалост след снощното нещастие в Принстън оставам само аз.
— Значи вие и Бартоломю? Били сте фалшификатори?
Старецът се усмихна отново.
— Не по наше желание. През Втората световна война младежи като мен и Уолтър често се занимаваха с
