Изведнъж Келстийн плесна с ръце. Трепнах. Звукът отекна гръмко в тихия кабинет.
— Това е дълбокият печат — каза той. — Метална матрица се стоварва със сила върху хартията. По нея остават издатини. Образът изглежда обемен. Усеща се и при докосване. Човек не може да го сбърка.
Той се размърда отново и извади портфейла си. Измъкна банкнота от десет долара. Подаде ми я.
— Усещате ли? Матриците са от никел с хромово покритие. В никела са издълбани изящни линии, които се запълват с мастило. При удара изображението се отпечатва върху хартията. Разбирате ли? Мастилото е в долините на матрицата, а се прехвърля към планините върху хартията. Дълбокият печат е единственият начин за създаване на релефен образ. Само чрез него могат да се печатат качествени фалшификати. Защото по същия начин печатаме истинските пари.
— Какво ще кажете за мастилото? — запитах аз.
— Използват се три цвята. Един черен и два зелени. Първо се печата опакото на банкнотата в тъмнозелен цвят. После хартията съхне един ден и тогава се печата предницата с черно мастило. След неговото изсъхване идва ред на светлозеления цвят. Това са дребните нещица отпред, включително серийният номер. Само че светлозеленият цвят се нанася по друг метод, наречен висок печат. Той напомня дълбокия, но при него мастилото отива не по върховете, а в долините на хартията.
Кимнах и огледах банкнотата от двете страни. Старателно я опипах. Досега не бях обръщал сериозно внимание на парите.
— И тъй, проблемите са четири — каза Келстийн. — Печатарска преса, матрици, мастила и хартия. Печатарски преси се продават по цял свят. И нови, и на старо. В повечето страни с тях се печатат банкноти и ценни книжа. Тъй че намирането им не представлява сериозна трудност. А в краен случай може и да се импровизира. Джо засече в Тайланд фалшификатори, които използваха преса от фабрика за консерви. Банкнотите им бяха безупречни.
— А матриците?
— Това е проблем номер две. Въпрос на талант. Едни хора умеят да фалшифицират картини на старите майстори, други могат да изсвирят концерт на Моцарт, след като са го чули за пръв път. Без съмнение има и гравьори, способни да прекопират банкнота. Напълно логично, нали? Щом един човек във Вашингтон може да сътвори оригинала, несъмнено някой друг ще успее да го повтори. Но тия хора са редки. А истински майстори се срещат още по-рядко. Има неколцина в Армения. Ония тайландци с консервната преса бяха намерили гравьор от Малайзия.
— Добре — казах аз. — Значи Клайнър купува преса и намира гравьор. А мастилата?
— Мастилата са проблем номер три. В Съединените щати няма да намерите свестен заместител. Джо се погрижи за това. Но в чужбина се намират по-лесно. Както казах, почти всички страни в света печатат банкноти. Естествено, Джо не бе в състояние да наложи контрол над целия свят. Тъй че мастила се намират. Зеленото е само въпрос на оттенък. С малко повече проби се постига желаният резултат. Но черното мастило е магнитно. Знаехте ли това?
Пак поклатих глава. Вдигнах банкнотата пред очите си. Келстийн се усмихна.
— Няма как да го видите. Към мастилото се примесва фин железен прах. Така работят електронните броячи. Сканират гравюрата в центъра и разчитат сигнала също както прави главата на касетофона.
— Намира ли се такова мастило? — запитах аз.
— По цял свят. Всички го използват. Ние дори сме изостанали. Защото не искаме да признаем, че фалшификаторите ни плашат.
Спомних си какво бе казала Моли. Вяра и доверие. Кимнах.
— Парите трябва да създават чувство за стабилност — продължи Келстийн. — Затова тъй неохотно ги сменяме. Трябва да изглеждат надеждни, солидни, неизменни. Погледнете гърба на тази банкнота.
Вгледах се в зелената картинка. Министерството на финансите се издигаше отвъд пустееща улица. На платното имаше само една кола. Приличаше на форд.
— Почти никаква промяна от двайсет и девета година насам — каза Келстийн. — От психологическа гледна точка това е извънредно важно. Поели сме риск, за да запазим доверието. Тъкмо там се криеха трудностите за Джо.
Пак кимнах.
— Дотук добре. Разгледахме пресата, матриците и мастилата. А хартията?
Келстийн разцъфна и плесна с ръце, като че бяхме стигнали до най-интересното.
— Хартията е проблем номер четири. Всъщност би трябвало да кажем номер едно. Тя създава най-много трудности. Точно това не можехме да разберем в цялата операция на Клайнър.
— Защо?
— Защото хартията им е съвършена. Сто на сто съвършена. По-добра от печатарската техника. А това е нечувано.
Той смаяно поклати глава. Сякаш се възхищаваше от подвизите на Клайнър. Дълго мълчахме, седнали в креслата един срещу друг.
— Значи съвършена? — подканих го аз.
Той кимна и отново подхвана лекцията.
— Това е просто нечувано. В целия процес хартията създава най-много трудности. Имайте предвид, че не говорим за любителски трикове. Става дума за производство в промишлен мащаб. На година печатат стотачки за около четири милиарда.
— Толкова много? — изненадах се аз.
— Четири милиарда — повтори старецът. — Приблизително колкото ливанската операция. Така пресметна Джо. А той имаше откъде да научи. И точно тук идва необяснимото. Четири милиарда в стотачки правят четирийсет милиона банкноти. Огромно количество хартия. Необяснимо количество, мистър Ричър. А хартията им е съвършена.
— Каква хартия им трябва?
Келстийн се пресегна и взе банкнотата. Смачка я, после рязко дръпна двата края.
— Смес от влакна. Много хитро измислено и уникално. Около осемдесет процента памук и двайсет процента лен. Никакви дървесни примеси. Всъщност тази хартия прилича по-скоро на ризата върху гърба ви, отколкото на парче от вестник. Хитроумна химическа добавка й придава уникален кремав оттенък. В нея са вплетени безразборно фини синтетични нишки със син и червен цвят. Невероятна хартия. Трайна, издръжлива, не се разпада от вода, горещина или студ. Точно пресметната поглъщателна способност, за да задържа и най-финото печатно изображение.
— Значи е трудно да се произведе подобна хартия?
— Буквално невъзможно. Дотолкова, че дори и официалните правителствени доставчици едва се справят. Срещат невероятни трудности, за да я поддържат една и съща. А те са най-добрите в цял свят.
Отново прехвърлих всичко в главата си. Преса, матрици, мастила и хартия.
— Значи всъщност хартията е ключ за всичко останало?
Келстийн печално кимна.
— Такъв беше и нашият извод. Единодушно решихме, че доставката на хартия е ключов елемент. А нямахме ни най-малка представа откъде я намират. Затова не мога да ви помогна. Както не можах да помогна на Джо. Искрено съжалявам.
Погледнах го.
— Те са натъпкали цял склад с нещо. Може ли да е хартия?
Старецът изсумтя презрително. Тръсна глава.
— Какво ви говорих досега? Хартията е недостъпна. Абсолютно недостъпна. Не можете да си набавите и четирийсет листа, камо ли четирийсет милиона. Цялата работа е пълна загадка. Аз, Джо и Уолтър си блъскахме главите цяла година и накрая стигнахме до задънена улица.
— Мисля, че Бартоломю е открил нещо — казах аз.
Келстийн кимна тъжно. Бавно се изправи и мина зад бюрото. Натисна бутона на телефонния секретар. Из кабинета се разнесе електронно писукане, сетне прозвуча гласът на мъртвеца:
— Келстийн, обажда се Бартоломю. Днес е четвъртък, малко преди полунощ. Утре сутрин ще позвъня да ти кажа отговора. Знаех си, че ще те изпреваря. Лека нощ, старче.
Гласът звучеше развълнувано. Келстийн се загледа в пустотата, сякаш съзираше нейде из въздуха
