дъртите германци сигурно щяха да ръкопляскат. Адски са си падали по гъвкавата тактика. После бръкнах във вътрешния джоб и свалих предпазителя на пистолета. Измъкнах се от другата страна и погледнах Бейкър над покрива на колата. Той се хилеше дружелюбно, разкривайки златния зъб и всичко останало.
— Как си? — рече. — За спане на обществено място, току-виж, те прибрали на топло.
Аз също му се ухилих.
— Ха върви се разправяй с полицаи. Нали все ви тревожи пътната безопасност? Само това повтаряте: умориш ли се, отбий от пътя и вземи да подремнеш.
— Ела да те черпя едно кафе — предложи той. — Ено го прави страхотно.
Заключих колата. Не измъквах ръка от джоба си. Минахме по чакъла и влязохме в закусвалнята. Седнахме в крайното сепаре. Очилатата сервитьорка донесе кафе. Без да поръчаме. Сякаш знаеше какво ни трябва.
— Как я караш? — запита Бейкър. — Сигурно страдаш заради брат си.
Свих рамене. Поех чашата с лява ръка. С дясната стисках пустинния орел.
— Не бяхме чак толкова близки.
Бейкър кимна.
— Роскоу още ли помага на федералните?
— Май че да — рекох аз.
— А къде се е запилял Финли?
— Отскочи до Джаксънвил. Трябва да провери едно нещо във Флорида.
— Джаксънвил ли? — изненада се Бейкър. — Че какви ще ги търси там?
Пак свих рамене. Отпих от кафето.
— Де да знам. Нищо не ми казва. Нали не съм на служба. Само ме гони по задачи. Сега пък заръча да взема нещо от дома на Хъбъл.
— От дома на Хъбъл? — повтори Бейкър. — Какво точно?
— Някакви стари документи. И каквото друго намеря.
— А после? И ти ли тръгваш за Флорида?
Поклатих глава. Отпих още глътка кафе.
— Финли заръча да ги пратя по пощата. На някакъв адрес във Вашингтон. Мисля да преспя у Хъбъл, а утре сутрин ще ги изпратя.
Бейкър бавно кимна. После пак се усмихна дружелюбно. Но личеше, че е насила. Допихме кафето. Бейкър хвърли два долара на масата и излязохме. Той се качи в служебната кола. Махна ми с ръка и потегли. Изчаках малко, после тръгнах към бентлито. Пресякох мрачното градче и завих надясно по Бекман Драйв.
26
Трябваше да паркирам бентлито много внимателно. Исках да изглежда, като че съм го зарязал където ми е паднало. И в същото време да бие на очи. Дълго местих колата ту насам, ту натам. Накрая я оставих пред къщата с извити наляво колела. Сякаш съм заковал спирачки в последния момент.
Исках да останат с впечатление, че съм вътре. Няма нищо по-очебийно от празна къща. Опустелият дом се усеща веднага. Тих е. Липсва му човешко излъчване. Затова отворих входната врата с ключ от голямата връзка на Чарли. Обиколих и включих тук-там по някоя лампа. Пуснах телевизора в хола и намалих звука. Също и радиото в кухнята. На места дръпнах завесите. Излязох пред къщата. Доста добре изглеждаше. Като че вътре има някой.
После се отправих към гардероба в коридора. Трябваха ми ръкавици. Рядка стока за южните щати. Не се ползват много. Но Хъбъл имаше. Два чифта, подредени грижливо на горната лавица. Едните бяха скиорски. В зелено и лилаво. Нямаше да ми свършат работа. Търсех нещо по-тъмно. Другите обаче бяха тъкмо каквито ми трябваха. Изящна изработка от тънка черна кожа. Банкерски ръкавици. Много меки. Просто залепваха на ръката.
Скиорските ръкавици ме подсетиха за шапка. Ако Хъбъл бе ходил на ски в Колорадо, трябваше да си има всичко. Намерих кутия с шапки. Между тях имаше нещо като ушанка от синтетична материя. Черна на тъмнозелени шарки. Вършеше работа.
Следващата ми спирка бе в спалнята. Открих тоалетката на Чарли. Беше по-голяма от някои стаи, в които съм живял. Пълна с цял куп козметика. Имаше какво ли не. Взех една черна спирала за мигли и минах в банята. Размазах чернилка по цялото си лице. После облякох якето, сложих шапката и ръкавиците. Върнах се в спалнята и спрях пред огледалните врати на гардероба. Добре изглеждах. Тъкмо като за нощна работа.
Излязох навън. Пак заключих входната врата. Усещах как горе прииждат огромни буреносни облаци. Беше съвсем тъмно. Спрях пред вратата и проверих всичко наред. Пъхнах пистолета във вътрешния джоб. Проверих как се вади. Излезе съвсем лесно. Зареден. Спуснат предпазител. Резервни патрони в горния десен джоб. Нож в страничния ляв. Палка в десния. Обувките здраво завързани.
Обърнах гръб на къщата. Минах покрай бентлито и продължих още петнайсетина метра по алеята. Нагазих в зеленината и си подбрах място, откъдето да виждам и в двете посоки. Седнах на студената земя и се приготвих да чакам. При засада печели търпението. Ако врагът е предпазлив, идва или много рано, или много късно. Когато реши, че не го очакваш. Тъй че колкото и да подрани, трябва вече да си готов. Колкото и да закъснее, трябва да чакаш. Чакаш като в транс. Трябва да имаш безкрайно търпение. Излишно е да се тревожиш. Просто чакаш. Без да мърдаш, без да мислиш, без да хабиш енергия. После изведнъж се хвърляш в битката. След час, след ден, след седмица. Чакането е като всяко друго умение.
Чакането започна в дванайсет без четвърт. Усещах как в небето се струпват кипнали облаци. Въздухът беше гъст като крем супа. Непрогледен мрак. Бурята избухна около полунощ. По листата наоколо се посипаха огромни капки. След броени секунди дъждът се превърна в потоп. Имах чувството, че седя под душа. Горе трещяха оглушителни гръмотевици. Те раздираха небосвода, а светкавиците проблясваха една след друга. За секунди в градината ставаше светло като ден. Седях под пороя и чаках. Десет минути. Петнайсет.
Те дойдоха в дванайсет и двайсет. Все още валеше като из ведро и гръмотевиците продължаваха да тътнат. Чух камиона едва когато наближи по алеята. Долових хрущенето на чакъл от около четирийсет метра. Беше тъмнозелен закрит камион. Със златни букви отстрани. Фондация „Клайнър“. Точно такъв бях видял пред къщата на Роскоу във вторник сутринта. Мина само на два метра от мен. Чакълът скърцаше под широките гуми. Точно това бе видял Финли у Морисънови. Следи от широки гуми.
Камионът измина още няколко метра и спря. Нямаше как да продължи — бентлито му преграждаше пътя. Точно това исках. Двигателят заглъхна и чух скърцането на ръчна спирачка.
Най-напред излезе шофьорът. Беше с бял найлонов комбинезон. Стегната качулка и хирургическа маска на лицето. Тънки гумени ръкавици. Галоши. Той се смъкна от седалката и тръгна към задната врата. Познавах тази походка. И едрата, масивна фигура. Беше Клайнър младши. Идваше да ме убие лично.
Той блъсна с длан по вратата. Ударът отекна глухо. После завъртя дръжката и отвори. Излязоха четирима. Еднакво облечени. Бели найлонови комбинезони, стегнати качулки, маски, ръкавици, галоши. Двама носеха чанти. Другите двама — дълги масивни пушки. Общо петима. Бях очаквал четирима. С петима щеше да е по-трудно. Но и по-резултатно.
Пороят се сипеше. Чувах как трополи по найлоновите костюми. Чувах металния му звън по покрива на камиона. За миг ги видях в проблясъка на мълния. Изглеждаха като призраци. Като бегълци от преизподнята. Ужасна гледка. За пръв път се запитах дали в понеделник наистина щях да се справя. Но сега нямах съмнения. Тази нощ изненадата бе на моя страна. Щях да бъда преследвач — невидим, кошмарен и безмилостен.
Клайнър младши почна да ги подрежда. Бръкна в камиона и извади лост. Посочи трима от бойците си, после ги поведе през пороя към къщата. Петият щеше да чака при камиона. Заради дъжда трябваше да влезе в кабината. Видях го как се озърта към мрачното небе, после към шофьорската седалка. Измъкнах палката. Промъкнах се през храстите. Нямаше как да ме чуе. Капките трополяха около ушите му.
Той ми обърна гръб и пристъпи към кабината. За секунда затворих очи и видях как Джо лежи в моргата с
