дупка вместо лице. Видях как Роскоу трепери пред отпечатъците в коридора. После изхвръкнах от храстите. Хвърлих се зад врага. Стоварих палката в основата на черепа му. Палката беше тежка, а аз замахнах с все сила. Усетих как костта се разпада под нея. Онзи рухна като дърво. Просна се с лице върху чакъла, а дъждът трополеше по найлоновия костюм. С един ритник му строших врата. Номер първи отпадаше.
Издърпах трупа по чакъла и го хвърлих зад камиона. Заобиколих и извадих ключовете от таблото. Промъкнах се към къщата. Прибрах палката в джоба си. Измъкнах ножа и го поех с дясната ръка. Не исках да стрелям в къщата. Прекалено е шумно, дори при такава буря. Спрях пред вратата. Ключалката беше изкъртена, от рамката стърчаха трески. Зърнах лоста да се търкаля в антрето.
Къщата беше голяма. Доста време им трябваше, за да я претърсят. Предполагах, че четиримата няма да се разделят. Първо щяха да търсят заедно. И чак след това да се разпръснат. Чувах ги как трополят по горния етаж. Излязох навън и зачаках някой да слезе долу. Притисках се към стената до разбитата врата. Отгоре навесът ме закриваше. Дъждът бе все тъй пороен. Същинска тропическа буря.
Чаках близо пет минути, докато най-сетне първият слезе долу. Чух как дъските в коридора изскърцаха. Чух го да отваря вратата на гардероба. Пристъпих в къщата. Той стоеше с гръб към мен. Беше един от онези с пушките — висок, но по-слаб от мен. Прокраднах се зад него. Посегнах с лява ръка над главата му. Забих пръсти в очите. Пушката глухо тупна на килима. Дръпнах врага назад, извъртях го и тичешком го изтеглих навън. В пороя. Забих пръсти още по-дълбоко в очите му. Опънах главата назад. Прерязах му гърлото. Това не става с един елегантен замах. Не е като във филмите. Просто не съществува толкова остър нож. В човешкото гърло има цял куп жилави хрущяли. Трябва с все сила да кълцаш напред-назад. Доста време отнема. Но в крайна сметка става. И то доста добре. Докато ножът стигне до кокал, врагът вече е мъртъв. Така стана и с този. Кръвта му бликна и се смеси с дъждовните струи. Той омекна и провисна в ръцете ми. Свършено с номер втори.
Хванах трупа за качулката и го повлякох по тревата. Нямаше смисъл да го вдигам на ръце. Главата му сигурно щеше да се откъсне. Оставих го да лежи в градината. Пак изтичах вътре. Взех пушката и се навъсих. Беше сериозно оръжие. „Итака Маг–10“. Виждал съм такива в армията. Стрелят с огромни патрони. Имат такава мощност, че и през ламарините на кола убиват човек на място. А в насрещен бой са просто унищожителни. Имат само по три патрона, но както се казва, додето изстреляш третия, битката определено е свършила.
Предпочитах да продължа с ножа. По-безшумен е. Но като резервно оръжие пушката беше за предпочитане пред пустинния орел. Работата е там, че с такава пушка няма защо да се целиш. От дулото изхвръква широк сноп олово. С „Маг–10“ можеш да не улучиш само ако си с гръб към мишената.
Отново излязох през разбитата врата и притиснах гръб към стената под поройния дъжд. Предполагах, че скоро ще почнат да излизат. Вече бяха наясно, че не съм вътре, а и навярно се питаха къде е изчезнал четвъртият, значи трябваше да излязат. Неминуемо. Не можеха да стоят там до сутринта. Чаках. Вътре подът отново изскърца. Не му обърнах внимание. Рано или късно щяха да излязат.
Излязоха. Двама. Плътно един до друг. За част от секундата се поколебах. Те прекрачиха под пороя и чух как капките заплющяха по найлоновите костюми. Пак извадих палката. Поех я с дясна ръка. Първият рухна веднага. Палката безпогрешно го улучи в тила и едва не му откъсна главата. Но вторият успя да реагира. Отскочи и се завъртя, тъй че вторият удар не улучи. Палката само строши ключицата му и го повали на колене. С лявата ръка го намушках в лицето. Вдигнах палката за нов удар. Чак на третия път успях да му строша врата. Жилав тип се оказа. Но не чак толкова. Край на номера три и четири.
Под яростния порой повлякох труповете през тревата към алеята. Зарязах ги при предишния. Четирима елиминирани и една пушка трофей. Плюс ключовете от камиона. Губеше ми се само Клайнър младши с втората пушка.
Нямаше как да го намеря. Не знаех къде е. Пристъпих в къщата и се ослушах. Нищо не чух. Трясъкът на пороя по покрива и чакъла отвън заглушаваше всичко останало. Ако хлапакът беше нащрек и се спотайваше, нямаше да го чуя. Този път нещата бяха сериозни.
Промъкнах се в зимната градина. Дъждът блъскаше с всичка сила по покрива. Спрях и се ослушах. Чух хлапака в коридора. Вървеше към изхода. Излезе. Ако беше завил надясно, щеше да се спъне в трите мъртви тела, струпани на тревата. Но той зави наляво. Мина покрай стъклата на зимната градина. Вървеше през мократа трева към вътрешния двор. Видях го да крачи през пороя само на два-три метра от мен. Приличаше на пришълец от ада. Пришълец от ада, стиснал здраво дългата черна пушка.
Връзката с ключове беше в джоба ми. Отключих стъклената врата и пристъпих навън. Дъждът ме блъсна като струя от градинарски маркуч. Прокраднах се към вътрешния двор. Клайнър стоеше там и гледаше плувния басейн. Аз гледах него. От пет-шест метра чувах как пороят плющи по найлоновия комбинезон. Мълниите прорязваха мрака една след друга, а гръмотевиците се сливаха в един непрестанен тътен.
Не ми се искаше да го застрелям с пушката. Трябваше да премахна телата. Така щях да оставя Клайнър старши в неведение. Исках да се чуди какво ли е станало. Къде се е запиляло момчето му. Това нямаше да му дава покой. А освен това бе изключително важно за мен самия. Не исках да оставям зад себе си и най- дребна улика. Пушката би превърнала тялото на хлапака в кървава пихтия. После щях да се видя в чудо. Нямаше начин да събера всичко.
Хлапакът тръгна надолу към басейна. Аз завих настрани, без да напускам мократа трева. Онзи вървеше бавно. Страхуваше се. Беше сам. Не виждаше добре. Стегнатата качулка ограничаваше зрителното му поле. Непрестанно въртеше глава някак вдървено и механично. Спря до басейна. Бях на метър зад него. Той продължаваше да върти глава, а аз пристъпвах ту наляво, ту надясно, за да остана невидим. Дулото на пушката шареше насам-натам над кипналите води на басейна.
В някоя книга или на кино бих излязъл на честен двубой. Нали идвах да отмъстя за брат си. А пред мен стоеше негодникът, който бе подритвал трупа му като чувал с парцали. Бихме се срещнали очи в очи. Той би трябвало да узнае с кого има работа. Защо ще умре. И прочие благородни измислици. Но в истинския живот не е така. Джо би се изсмял, ако чуеше нещо подобно.
Стиснах палката и с всичка сила замахнах към главата му. Тъкмо когато се обърна да тръгне назад. Палката отскочи от хлъзгавия найлон и тежестта на оловния пълнеж безнадеждно ме извади от равновесие. Падах като начинаещ кънкьор. Хлапакът се завъртя и вдигна пушката. Вкара патрон в цевта. Замахнах с ръка и блъснах дулото настрани. Търкулнах се долу, под зоната на обстрел. Той натисна спусъка и страхотният трясък заглуши гръмотевиците. Чух как сачмите раздират листата в дървесните корони зад нас.
Жестокият откат го отхвърли назад, но той успя да зареди втори патрон. Чух зловещото металическо прещракване. Лежах по гръб върху плочките край басейна. Скочих и сграбчих пушката с две ръце. Завъртях цевта нагоре и Клайнър отново стреля във въздуха. Нов страхотен трясък. Този път дръпнах едновременно с отката и изтръгнах пушката от ръцете му. Замахнах напред и го ударих с приклада в лицето. Слаба работа. Върху приклада на „Маг–10“ има дебела гумена подложка. За да пази рамото на стрелеца от жестокия откат. Сега опази главата на хлапака. Той само се люшна назад. Хвърлих се в краката му, дръпнах с всичка сила и го катурнах в басейна. Той пльосна по гръб. Скочих след него.
Бяхме в дълбокото и отчаяно пляскахме с ръце — който пръв хванеше другия, щеше да победи. Пороят се сипеше над нас. Хлорът изгаряше ноздрите и очите ми. Борех се да докопам врага за гърлото. Разкъсах качулката и впих пръсти в шията му. Напрегнах ръце и го натиснах под водата. Борех се да му смачкам гръкляна. Онзи рокер от Уорбъртън преди няколко дни много искаше да ме очисти, но неговото си беше детинска игра в сравнение с онова, което правех на Клайнър. Едва не му откъснах главата. Стисках, извивах и го държах на метър под водата, додето издъхна. Не ми отне много време. В такива случаи всичко свършва набързо. Който пръв хлътне долу, там си остава. Можеше да съм и аз.
Плясках с ръце и се задъхвах от вонята на хлор. Дъждът плющеше наоколо. Не се виждаше къде свършва водата и почва въздухът. Оставих трупа да плува и се отдръпнах настрани. Вкопчих пръсти в ръба, за да си поема дъх. Времето беше кошмарно. Трясъкът на гръмотевици се сливаше в непрестанен грохот, а мълниите просветваха една след друга. Дъждът блъскаше немилостиво. Сигурно щях да се намокря по- малко, ако останех в басейна. Но тепърва ме чакаше работа.
Отблъснах се към трупа на хлапака. Той плуваше на около метър от мен. Повлякох го до ръба. Измъкнах се. Сграбчих найлона с две ръце и започнах да дърпам. Стори ми се, че тежи цял тон. Оставих го да лежи до басейна. От костюма бликаха струйки вода покрай китките и глезените му. С омекнали крака се помъкнах към гаража.
