— Свърза ли се с Принстън? — запитах аз.
Той изръмжа и сърдито тропна с длан по волана.
— Цял час разговаряхме. Онова момче знаеше цял куп неща, накрая обаче излезе, че нищо не знае.
— Какво ти каза?
— Всичко. Умно момче беше. Завършило история и станало асистент на Бартоломю. Оказа се, че Бартоломю и онзи Келстийн били големи фигури в борбата срещу фалшификаторите. Джо често ги търсел за справки.
Кимнах.
— Вече чух това от Келстийн.
Той пак ме погледна. Още се цупеше.
— Защо питаш тогава?
— Интересуват ме изводите ти — обясних аз. — Искам да знам докъде стигнахте.
— Доникъде. Цяла година са спорили и накрая решили, че просто няма начин Клайнър да си набави такова количество висококачествена хартия.
— Точно същото каза и Келстийн. Само че аз разбрах как става.
Той ме погледна отново. С изненада. В далечината отпред просветнаха прожекторите на Уорбъртън.
— Хайде де, разкажи ми.
— Събуди се и си размърдай мозъка, колежанче — рекох.
Той пак изръмжа. Още се сърдеше. Навлязохме в морето от светлина около затвора. Отминахме. Ослепителното жълто сияние остана зад нас.
— Поне подскажи нещо — каза Финли.
— Ще ти подскажа. Дори две неща. Първо заглавието на списъка. Е унум плурибус. А после вземи да си помислиш с какво е уникална американската валута.
Той кимна. Замисли се. Потропа с дългите си пръсти по волана.
— Е унум плурибус — промърмори след малко. — Обратното на националния девиз. Вероятно значи, че от едното се получава множество.
— Точно така — потвърдих аз. — А по какво се различават американските банкноти от всички други в света?
Той се умълча. Мислеше за нещо толкова познато, че не можеше да го налучка. Продължавахме напред. Горичката прелетя отляво. Отпред на хоризонта небето почваше да просветлява.
— По какво? — запита Финли.
— Живял съм по цял свят — казах аз. — Шест континента, ако броим и един кратък престой в метеорологична военна база в Антарктида. Десетки страни. Имал съм в джоба си всякакви книжни пари. Йени, марки, фунтове, лири, песос, франкове, шекели, рупии. Сега имам долари. И какво забелязвам?
Финли сви рамене.
— Какво?
— Всички долари са с еднакъв размер. Долар, пет долара, десет, двайсет, петдесет, сто. Съвсем еднакви. В никоя друга страна не е така. Навсякъде по-скъпите банкноти са и по-големи. За да има прогресия, нали така? Навсякъде единицата е малка банкнота, петицата по-голяма, десетица още по-голяма и тъй нататък. Някои банкноти са цели чаршафи. Но американските долари имат един размер. Стотарката е колкото банкнота от един долар.
— И какво следва?
— Следва да познаеш откъде взимат хартия.
Чаках. Финли се озърна настрани. Да не ме гледа. Не можеше да проумее и това го дразнеше.
— Купуват я — казах аз. — Купуват хартия по долар на парче.
Той въздъхна и ме погледна.
— Не я купуват, за бога. Асистентът на Бартоломю ми обясни всичко. Хартията се произвежда в Долтън, а там я пазят тъй строго, че и пиле не може да прехвръкне. За сто и двайсет години не е изчезнал нито един лист. Никой не я продава на черно.
— Правилно, Финли — казах аз. — Продават я най-свободно.
Той пак изръмжа. Стигнахме до областното шосе. Финли намали скоростта и зави наляво. Отправихме се към магистралата. Сега зората остана отдясно. Ставаше все по-светло.
— Те изкупуват навсякъде банкноти от един долар — казах аз. — Това са възложили на Хъбъл преди година и половина. С това се е занимавал и в банката. Знаел е как да намира пари в брой. И той уредил канали за изкупуване на еднодоларови банкноти от банки, търговски вериги, ресторанти, супермаркети, игрални домове, с две думи, където му паднат. Не е било лесно. Търсели са големи количества. Срещу чекове, банкови преводи и фалшиви стотачки са получавали автентични банкноти от цялата страна. Около тон седмично.
Финли се вторачи в мен. Кимна. Почваше да разбира.
— Един тон седмично? Колко прави това?
— Около милион в еднодоларови банкноти. Трябвали са им четирийсет тона годишно. Четирийсет милиона долара.
— Продължавай — каза Финли.
— Хъбъл засича източници. Камиони докарват парите. В склада до магистралата.
Финли отново кимна. Вече схващаше накъде отиват нещата.
— А после ги изнасят в кашони от климатици — каза той.
— Правилно. Допреди една година. До голямата акция на бреговата охрана. Спретнати нови кашончета, вероятно поръчани в някоя хартиена фабрика на три хиляди километра от Маргрейв. Тъпчат парите вътре, запечатват ги и хайде на път. Но най-напред броят сумата.
Финли кимна още веднъж.
— За добро счетоводство. Само че как се брои един тон пари седмично, по дяволите?
— Просто са ги претегляли — казах аз. — Щом напълнят кашон, слагат го на кантара. В един килограм има около хиляда и трийсет банкноти. Снощи четох за това. По теглото пресмятат сумата и я записват върху кашона.
— Откъде знаеш?
— Онези цифри. Не са били серийни номера, а бройката банкноти в кашона.
Финли се усмихна печално.
— Добре. После кашоните заминават за Джаксънвил Бийч, нали?
Кимнах.
— Там ги товарят на кораб. И потеглят за Венецуела.
Замълчахме. Наближавахме складовете в края на старото областно шосе. Четирите постройки се извисиха отляво като пъп на вселената. Бледата зора хвърляше отблясъци по металните им стени. Финли намали скоростта. Огледахме ги. После излязохме на магистралата. Подкарахме към Атланта. Финли настъпи педала и тежката стара кола се стрелна напред.
— А какво има във Венецуела? — запитах аз.
Финли ме погледна и сви рамене.
— Много неща, нали?
— Химическият завод на Клайнър — казах аз. — Прехвърлил го е след неприятностите с еколозите.
— И какво от това?
— Какво произвеждат там? С какво се е занимавал Клайнър?
— Май правеха нещо с памука.
— Точно така — потвърдих аз. — С помощта на натриева основа, натриев хипохлорид, хлор и вода. А какво ще получиш, като ги смесиш?
Финли сви рамене. Беше ченге, а не химик.
— Белина — казах аз. — Много силна белина, специално за памучни влакна.
— И какво от това? — повтори той.
— Какво ти каза момчето на Бартоломю за специалната хартия?
