— Запис — каза той. — Слушайте. Ще ви бъде много интересно.
Зареди касетата и щракна капачето. Натисна бутона. Чу се тихо бръмчене и съскане. Долових и някакво глухо кънтене. После се раздаде гласът на Роскоу. Висок и изплашен. Изпълни тихия кабинет.
— Ричър, наредиха ми да се обърна към теб, разбираш ли? Върши каквото ти кажат, иначе лошо ме чака. Ако се питаш за какво точно става дума, заръчаха да идеш в моргата и да прегледаш протокола от аутопсията на мисис Морисън. Това ме чака. Помогни ми, моля те. Край на съобщението, Ричър.
Гласът й заглъхна сред неясния кънтеж. Долових тих стон, сякаш я бяха дръпнали грубо назад. После Тийл изключи касетофона. Гледах го. Задръжките ми бяха паднали почти до нулата. Вече не се чувствах човек.
Пикар и Бейкър гледаха мен. Самодоволно ухилени. Сякаш си имаха по едно асо в ръкава. Тийл извади касетата. Сложи я на бюрото. Показа ми другата и я зареди. Пак щракна капачето и натисна бутона.
— Още един запис. Слушайте.
Чухме същото съскане. Съшият глух кънтеж. После се раздаде гласът на Чарли Хъбъл. Беше в истерия. Също като онзи ден, когато я видях на алеята.
— Хъб — изрече гласът. — Говори Чарли. Децата са с мен. Не сме у дома, разбираш ли какво искам да кажа? Трябва да ти предам нещо. Ако не се върнеш, децата ще пострадат. Тия хора казват, че знаеш какво ги чака. Същото, което трябвало да стане с мен и теб, само че щели да го направят на децата. Затова ела веднага, моля те.
Гласът изтъня и заглъхна сред неясното шумолене. Тийл изключи касетофона. Извади касетата и внимателно я остави до другата. Точно пред мен. После Клайнър пристъпи напред и заговори:
— Ти ще вземеш тази касета. Ще я отнесеш там, където си скрил Хъбъл, и ще му я пуснеш.
Двамата с Финли се спогледахме като втрещени. После завъртях глава към Клайнър.
— Вие вече убихте Хъбъл — казах аз.
За миг Клайнър се поколеба.
— Не ме баламосвай — рече той. — Искахме да го очистим, но ти ни изпревари. Криеш го. Чарли ни каза.
— Чарли ви е казала?
— Питахме я къде е Хъбъл. Тя ни увери, че ти знаеш. Каза го много убедително. По това време държахме нож между краката на момиченцето. Тя прояви силно желание да ни увери, че мъжът й е нейде наблизо. Каза, че ти си му дал ценни съвети. Че много си му помагал. И че знаеш къде да го намериш. Искрено се надявам да не ни е излъгала.
— Вие го убихте — повторих аз. — Нищо друго не знам.
Клайнър поклати глава и въздъхна. Заговори съвсем тихо:
— Хайде да не протакаме. Ти го криеш, а Хъбъл ни трябва. Незабавно. Въпросът е спешен. Чака ни работа. Тъй че възможностите са няколко. Можем да те пребием до смърт с надеждата, че ще проговориш. Обсъдихме го. От тактическа гледна точка, нали разбираш? Но предположихме, че може да ни отпратиш в погрешна посока, за да печелиш време. Да решиш, че така ще е най-хитро, нали?
Клайнър помълча. Чакаше коментар, но не го получи.
— Ето какво ще направим — продължи той. — Пикар идва с теб, за да го прибере. Когато пристигнете на място, Пикар ще ми се обади. По мобифона. Той знае номера. После и тримата се връщате тук. Ясно?
Не отговорих.
— Къде е той? — внезапно запита Клайнър.
Понечих да заговоря, но той вдигна ръка.
— Както вече казах, да не протакаме. Знам, че в момента си блъскаш главата. Сигурно мислиш как да се отървеш от Пикар. Но няма да можеш.
Мълчаливо свих рамене.
— Имаш две трудности — продължи Клайнър. — Не вярвам, че си способен да очистиш Пикар. Едва ли някой може. Поне досега никой не е успял. А телефонният ми номер не е записан. Има го само в главата на Пикар.
Пак свих рамене. Клайнър беше хитър противник. От най-неприятните.
— Да добавя още два фактора — рече той. — Не знаем колко път има до Хъбъл. А ти няма да ни кажеш. Затова ето как ще постъпим. Ще ти дадем срок.
Млъкна и пристъпи до Финли. Опря в ухото му върха на заглушителя. Натисна и го принуди да отметне глава назад.
— Това ченге отива в килията. Ще го приковем с белезници за решетките. Ако утре един час преди разсъмване още нямам вест от Пикар, взимам пушката и размазвам ченгето из цялата килия. После карам милата Роскоу да избърше с гъба червата му от стената. Давам ти още един час. Ако до изгрев слънце Пикар не се обади, идва ред на самата Роскоу. Много ще страда, Ричър. Но преди това я чакат сексуални премеждия. Много премеждия. Гарантирам ти, Ричър. Няма да й бъде приятно. Никак дори. Двамата с кмета Тийл цял час се забавлявахме с обсъждане на подробностите.
Под натиска на пистолета Финли се бе извил толкова назад, че всеки момент можеше да падне от стола. Хапеше устни. Клайнър се хилеше насреща ми. Усмихнах му се. Клайнър беше мъртвец. Като човек, който преди секунда е скочил от небостъргач. Още не бе стигнал до тротоара. Но вече падаше.
— Разбра ли? — рече Клайнър. — Обади се утре в шест, за да спасиш мистър Финли. В седем — за да спасиш мис Роскоу. И не се будалкай с Пикар. Никой друг не знае номера.
Още веднъж свих рамене.
— Разбра ли? — повтори той.
— Мисля, че да — отвърнах аз. — Хъбъл е избягал и ти не знаеш къде да го намериш, нали? Това ли искаш да кажеш?
Мълчание.
— Не можеш да го намериш, нали? Ти си некадърник, Клайнър. Некадърно лайно. Мислиш се за голям хитрец, но не можеш да намериш Хъбъл. И задника си не можеш да намериш без огледало.
Финли спря да диша. Сигурно мислеше, че си играя с живота му. Но Клайнър го остави на мира. Отново мина пред мен. Бе пребледнял. Лъхна ме мирис на ярост. Още не можех да възприема, че Хъбъл е жив. Цяла седмица го смятах за мъртъв, а той се оказваше жив. Беше жив и се криеше някъде. Вече цяла седмица го търсеха. Беше им се изплъзнал. Не го бяха спипали в понеделник сутринта. Сам си бе тръгнал. След заръката да ги чака бе надушил опасността като плъх и бе хукнал да се спасява. А те не можеха да го намерят. Пол Хъбъл ми подхвърляше сламката, за която да се хвана.
— За какво ви е притрябвал толкова? — запитах аз.
Клайнър сви рамене.
— Той е единствената хлабава брънка. Вече изчистих всичко останало. И нямам намерение да зарежа бизнеса само защото тъпак като Хъбъл скита нейде, готов да се раздрънка. Затова го искам тук. Където му е мястото. И ти ще ми го доведеш.
Приведох се напред, погледнах го право в очите и тихо запитах:
— Защо не го доведе синът ти?
Всички мълчаха. Приведох се още малко.
— Кажи на момчето да го потърси.
Клайнър мълчеше.
— Къде е синът ти, Клайнър? — запитах аз.
Той не каза нищо.
— Какво е станало с него? Не знаеш ли?
Знаеше, но не искаше да знае. Усещах това. Просто не го приемаше. Бе пратил момчето си срещу мен и то не се бе завърнало. Знаеше истината, но не я признаваше и пред себе си. Костеливото му лице се изкриви. Искаше да узнае. Но не можеше да ме попита. Искаше да ме мрази, задето съм убил сина му. Но и това не можеше да си позволи. Защото така би признал, че е истина.
Гледах го втренчено. Искаше му се да вдигне пушката и да ме превърне в кървава мъгла. Но не можеше. Защото аз трябваше да доведа Хъбъл. Всичко му кипеше отвътре. Искаше да ме застреля на място. Но четирийсет тона пари бяха по-важни от живота на сина му.
Гледах в мъртвешките му очи. Без да мигам. Тихо изрекох:
