трийсет и шест долара. Пуснах ги на бюрото. Взех регистъра. Записах се с името Роскоу Финли.
— Номер дванайсет — рече дежурният и ми подаде ключа.
Грабнах една карта и изтичах към стая дванайсет. Заключих отвътре. Не огледах стаята. Интересувах се само от телефона и указателя. Хвърлих се върху леглото и разгънах картата. Отворих указателя на буква Х — хотели.
Списъкът беше огромен. В Огъста имаше стотици места, където човек да отседне за една нощ. Буквално стотици. Пак огледах картата. Съсредоточих се върху отрязъка около магистралата на влизане в града откъм запад. Този район ме интересуваше. Отхвърлих хотелите до самата магистрала. Отхвърлих и по- отдалечените. Спрях се на онези, от които до магистралата имаше триста-четиристотин метра. Очертах неправилен квадрат, приблизително километър на километър. Сложих справочника до картата и набързо съставих списък.
Осемнайсет хотела. В един от тях се намирах сега. Вдигнах слушалката и набрах нула. Обади се дежурният.
— Случайно да имате гост на име Пол Ленън? — запитах аз.
Кратко мълчание. Проверяваше в книгата.
— Ленън ли? Не, сър.
— Благодаря — казах аз и затворих.
Въздъхнах дълбоко и прегледах списъка. Набрах първия номер.
— Случайно да имате гост на име Пол Ленън?
Пауза.
— Не, сър.
Продължих по списъка. Набирах номер след номер.
— Случайно да имате гост на име Пол Ленън?
Всеки път следваше пауза, докато проверят в книгата. Понякога чувах как разлистват. Някои имаха компютри. Тогава чувах клавишите.
— Не, сър — отговаряха всички. Един след друг.
Лежах по гръб с телефона върху гърдите. Вече бях стигнал до номер тринайсет от списъка.
— Случайно да имате гост на име Пол Ленън?
Кратко мълчание. Прошумоляха страници.
— Не, сър — гласеше поредният отговор.
— Благодаря — казах аз. Затворих.
Набрах номер четиринайсет. Заето. Затворих и набрах следващия.
— Случайно да имате гост на име Пол Ленън?
Пауза.
— Стая номер двайсет — каза дежурният.
— Благодаря.
Затворих. Отпуснах се. Въздъхнах. Върнах телефона върху нощното шкафче и огледах картата. Петнайсетият хотел беше само на три пресечки от мен. Северно от магистралата. Хвърлих ключа на леглото и се върнах в колата. Двигателят бе още топъл. Бях останал в хотела само двайсет и пет минути.
Наложи се да мина три пресечки на изток, докато открия място за ляв завой. После още три пресечки на север за следващия. Обикалях по ръбеста спирала. Намерих петнайсетия хотел и спрях отпред. Влязох във фоайето. Беше доста занемарено. Нечисто, сумрачно. Приличаше на пещера.
— Какво ще обичате? — запита дежурният.
— Нищо — рекох аз.
Тръгнах по лабиринта от коридори. Открих номер двайсет. Почуках на вратата. Отвътре изтрака верига. Чаках. Вратата се открехна.
— Здрасти, Ричър — долетя глас отвътре.
— Здрасти, Хъбъл — казах аз.
Той ме обсипа с въпроси, но аз мълчаливо го помъкнах към колата. Имахме време за приказки — предстояха ни четири часа път. Трябваше да побързаме. Бях спечелил два часа аванс и не исках да ги загубя. Предпочитах да си ги сложа в касичка. Можеха да ми потрябват.
Хъбъл ми се стори съвсем наред. Вместо да го скапят, шестте дни бягство му се бяха отразили добре. Вече нямаше и следа от онова самодоволно лустро. Сега изглеждаше малко по-стегнат и съсредоточен. Закален. Поне донякъде приличаше на човек. Беше облечен с евтина конфекция и носеше чорапи. На носа му блестяха стари очила със стоманена рамка. Простичък електронен часовник закриваше бледата кожа на мястото на ролекса. Приличаше на водопроводчик или човек, дето събира пътна такса.
Нямаше багаж. Беше избягал набързо. Само хвърли едно око на стаята и излезе след мен. Сякаш още не можеше да повярва, че бягството е приключило. Прекосихме мрачното фоайе и излязохме в нощта. Като видя колата отпред, Хъбъл спря.
— С колата на Чарли ли си дошъл?
— Тя се тревожеше за теб — казах аз. — Помоли ме да те потърся.
Той кимна. После изненадано вдигна вежди.
— Ами тия затъмнени стъкла?
Ухилих се и свих рамене.
— Не питай. Дълга история.
Отдалечихме се от хотела. Хъбъл би трябвало най-напред да ме попита как е Чарли, но го мъчеше нещо друго. Преди малко, когато отвори вратата на стаята, видях как облекчението го залива като вълна. И все пак нещо го дразнеше. Гордостта. Вече шест дни бягаше и се криеше. Мислеше, че се справя добре. А излизаше точно обратното, след като аз го открих. Сега размишляваше над това. Едновременно изпитваше облекчение и обида.
— Как ме намери, по дяволите? — запита той.
Отново свих рамене.
— Лесно. Имам богат опит. Много момчета съм търсил. Все дезертьори от армията.
Криволичех по уличките към магистралата. Виждах потока от фарове, устремени на изток, но рампата беше като съкровище в центъра на лабиринт. Отново описвах същата ъгловата спирала.
— Как успя все пак? — настоя Хъбъл. — Та аз можех да бъда навсякъде.
— Не, не можеше — отвърнах аз. — Там е цялата работа. Затова беше толкова лесно. Нямаш нито кредитна карта, нито шофьорска книжка или какъвто и да било документ. Носиш само пари в брой. Значи отпадат вариантите със самолет или кола под наем. Пътувал си с автобус.
Най-сетне открих рампата. Прицелих се в съседното платно и завъртях волана. Профучахме нагоре и се сляхме с автомобилния поток за Атланта.
— Това беше началото — продължих аз. — После си представих, че съм на твое място. Ти се страхуваш за близките си. Затова предположих, че ще обикаляш около Маргрейв. Съзнателно или подсъзнателно си искал да се усещаш близо до тях. Хванал си такси до автогарата в Атланта, нали?
— Точно така. Първият автобус беше за Мемфис, но аз изчаках следващия. Мемфис е много далеч. Не смеех да се откъсвам толкова.
— Именно това ме облекчи — казах аз. — Обикалял си около Маргрейв. Нито близо, нито много далеч. И обратно на часовниковата стрелка. Имат ли избор, хората вършат всичко обратно на часовниковата стрелка. Правило без изключения, Хъбъл. Трябваше само да отброя пет дни, да огледам картата и да предскажа къде ще спреш всеки път. Вероятно понеделник те е заварил в Бърмингам, Алабама. Вторник — в Монтгомъри. Сряда — в Кълъмбъс. С четвъртъка се затрудних. Бях готов да заложа на Мейкън, но се чудех дали не е твърде близо до Маргрейв.
Той кимна.
— Четвъртък беше кошмарен ден. Прав си за Мейкън. Отседнах в някаква ужасна барака, цяла нощ не можах да мигна.
— А в петък сутринта си потеглил за Огъста. Вторият ми рискован залог беше, че си останал тук две вечери. Предположих, че след Мейкън си доста потресен и губиш сили. Всъщност не бях сигурен. Едва не потеглих за Грийнвил в Южна Каролина. Но явно добре съм се досетил.
