— Просто приятел на Хъбъл — казах аз.
— Друг път. Проверили сме го, няма приятел в Огъста. Изобщо няма приятели, по дяволите. Мислеше, че Клайнър му е приятел. Нали му даде работа и тъй нататък.
Пикар се разкиска тихичко. Цялото му туловище се разтресе.
— Както Финли те мислеше за приятел, нали? — рекох аз.
Той сви рамене.
— Опитах се да го държа настрани. Опитах да го предупредя. Какво искаш? Да ме застрелят заради него ли?
Не отговорих. Карахме мълчаливо. Невзрачната кола оставаше все тъй на сто метра зад нас.
— Трябва да заредим — казах аз.
Пикар врътна глава към таблото. Стрелката вече излизаше на червено.
— Спри на следващата бензиностанция — нареди той.
Край някакво градче на име Медисън забелязах бензиностанция. Отбих към помпите. Избрах най- далечната и спрях до нея. Обърнах се към Пикар.
— Ще свършиш ли тая работа?
Той ме погледна с изненада.
— Не. За какъв ме мислиш? Да не съм ти някакъв скапан бензинджия? Сам си налей.
Точно това исках да чуя. Слязох от колата. Пикар се измъкна от другата страна. Невзрачната кола спря наблизо и двамата излязоха до нея. Огледах ги. Бяха същите, с които се сблъсках в Ню Йорк на оживения тротоар пред университета. По-дребният беше наметнат с бежов шлифер. Кимнах им най-любезно. След не повече от час щяха да бъдат мъртви. Те се приближиха и застанаха до Пикар. Откачих маркуча и го пъхнах в резервоара.
Резервоарът беше голям. Над осемдесет литра. Побутнах с пръст спусъка на накрайника, за да помпа по-бавно. Прихванах го небрежно и се приведох към колата. Чудех се дали да не взема да си подсвирквам. Пикар и двамата латиноамериканци бяха загубили всякакъв интерес. Подухваше хладен вятър и тримата пристъпваха от крак на крак.
Измъкнах приборите от закусвалнята и притиснах ножа в грайфера на гумата до коляното си. Откъм Пикар навярно изглеждаше, че си разтривам крака. После прегънах единия зъбец на вилицата. Вмъкнах върха в току-що направения прорез и го отчупих. Около сантиметър остана да стърчи навън. Привърших зареждането и закачих маркуча на място.
— Ти ли ще платиш? — подвикнах на Пикар.
Той се озърна и сви рамене. Измъкна една банкнота и прати онзи с шлифера да плати. Върнахме се в колата.
— Чакай — каза Пикар.
Изчаках, докато задната кола примига два пъти с фаровете. После изкарах на магистралата и постепенно увеличих скоростта. Покрай нас прелитаха табели. Огъста, сто километра. Огъста, осемдесет километра. Огъста, шейсет километра. Старото бентли бръмчеше напевно. Страхотна кола. Двамата не изоставаха. В огледалото виждах червеното залязващо слънце. Отпред хоризонтът притъмняваше. Над Атлантика вече падаше нощ. Продължавахме все напред.
Задната гума се спука на трийсет километра от Огъста. Минаваше седем и половина, наоколо беше тъмно. Усетихме как кормилото избуча и колата почна да криволичи.
— Мамка му — рекох аз. — Гумата.
— Спри — заповяда Пикар.
Отбих настрани. Другата кола спря зад нас. Излязохме и четиримата. Вятърът откъм изток се бе засилил. Потръпнах и отворих багажника. Взех якето и го облякох, уж заради студа.
— Резервната гума е отдолу — казах аз на Пикар. — Ще ми помогнеш ли да извадя тоя кашон?
Пикар пристъпи до мен и огледа кашона.
— Май не сме подпалили каквото трябва — рече той и се разсмя.
Заедно издърпахме тежкия кашон и го сложихме до платното. После Пикар извади револвера и го насочи към мен. Огромното му сако плющеше от вятъра. Повика латиноамериканците и им нареди да свършат работата. Те намериха крик и тръбен ключ. Вдигнаха колата и развинтиха гайките. Свалиха колелото. После наместиха резервното. Грижливо го завинтиха. Аз стоях до кашона, зъзнех и се свивах в якето. Бях пъхнал ръце в джобовете, подскачах от крак на крак и се преструвах, че умирам от студ.
Изчаках, докато Пикар отиде да провери дали болтовете са завинтени както трябва. Той напъна с ключа и чух как металът изскърца. Щракнах автоматичния нож, пристъпих и срязах кашона отстрани. После отгоре. После от другата страна. Преди Пикар да надигне револвера, кашонът се разпадна на две, вятърът подхвана сто хиляди еднодоларови банкноти и ги пръсна като виелица над цялата магистрала.
С един скок прелетях над ниския бетонен парапет и се търкулнах по насипа. Измъкнах пустинния орел. Докато онзи с шлифера прескачаше парапета, стрелях по него, но не бях точен и само му откъснах крака. Зад него зърнах как някакъв камион, облепен в банкноти, изхвръква от пътя и размазва невзрачната кола. Пикар подскачаше към парапета сред вихъра от пари. Чух скърцане на спирачки — колите по магистралата се мъчеха да заобиколят катастрофата. Претърколих се, вдигнах револвера и застрелях втория латиноамериканец. Куршумът го улучи право в гърдите и той рухна. Онзи с шлифера пищеше и се търкаляше по насипа. С едната ръка стискаше остатъците от крака си, с другата се мъчеше да извади пистолета. Стрелях за трети път и го улучих в главата. Видях как Пикар се цели в мен. Вятърът виеше и колите вече задръстваха магистралата. Шофьорите излизаха, тичаха, грабеха летящите пари. Настана хаос.
— Не стреляй, Пикар — извиках аз. — Убиеш ли ме, няма как да намериш Хъбъл.
Той знаеше това. И знаеше, че с него е свършено, ако не доведе Хъбъл. Клайнър не търпеше неудачници. Стоеше и се целеше в главата ми. Но не натисна спусъка. Изтичах нагоре по насипа и заобиколих колата. За да не е под обстрел, Пикар трябваше да отстъпи към платното.
— И ти не стреляй — изкрещя той. — Само аз мога да спася онази жена. Гарантирам ти. Хич не се заблуждавай.
— Знам, Пикар — викнах аз. — Вярвам ти. Няма да стрелям. А ти ще стреляш ли?
Той поклати глава над дулото на револвера.
— Няма да стрелям, Ричър.
Положението изглеждаше безизходно. Готови за стрелба, двамата обикаляхме около бентлито и взаимно се уверявахме, че няма да стреляме.
Той говореше истината. Но аз лъжех. Изчаках да застане с гръб към смачканата кола, а аз да бъда до бентлито. После натиснах спусъка. Куршумът четирийсет и четвърти калибър отхвърли грамадното му туловище върху смачканите ламарини. Не си направих труда да стрелям повторно. Затръшнах багажника и скочих зад волана. Включих двигателя и натиснах педала. Навлязох в платното и подкарах на зигзаг сред вихъра от пари и тичащи хора. Понесох се с пълна скорост на изток.
Още трийсет километра. Взех ги за двайсет минути. Едва си поемах дъх и цял се тресях от прилива на адреналин. Наложих си да дишам дълбоко. После изревах от възторг. Закрещях с всичка сила. Пикар отпадаше от играта.
31
Когато навлязох в предградията на Огъста, вече бе паднала нощ. Щом високите сгради наоколо взеха да се сгъстяват, аз отбих от магистралата. Подкарах по градските улици и спрях при първия срещнат мотел. Заключих бентлито и изтичах в канцеларията. Спрях пред бюрото. Дежурният вдигна глава.
— Имате ли стаи? — запитах аз.
— Трийсет и шест долара.
— А телефон в стаята?
— Естествено — рече той. — Климатик и кабелна телевизия.
— И телефонен указател ли има?
Дежурният кимна.
— Да ви се намира карта на Огъста? — запитах аз.
Той посочи с палец към един рафт до автомата за цигари. Там имаше цял куп брошури и карти. Отброих
