Хъбъл се умълча. Досега се мислеше за невидим, а всъщност бе обикалял около Маргрейв като фар в тъмна нощ.
— Само че ползвах измислени имена — рече той по някое време. Предизвикателно.
— Ползвал си измислени имена — кимнах аз. — Пет нощи, пет хотела, пет имена. На петия път си повторил първото, нали?
Той се смая. Помисли малко и кимна.
— Как разбра, по дяволите?
— Много момчета съм гонил — рекох аз. — А и знам за теб това-онова.
— Какво знаеш?
— Ти си падаш по „Бийтълс“. Сам разказа, че си посетил сградата „Дакота“ и си обикалял из Ливърпул. В хола ти видях, кажи-речи, всички дискове на „Бийтълс“. Значи първата нощ си се записал в хотела под името Пол Ленън, нали?
— Вярно — каза той.
— Не Джон Ленън — уточних аз. — Хората обикновено си държат на малкото име. Не знам защо, но е така. Значи, бил си Пол Ленън. Във вторник ставаш Пол Маккартни. В сряда — Пол Харисън. В четвъртък — Пол Стар. В петък отново си станал Пол Ленън, нали?
— Вярно — повтори той. — Но в Огъста има стотици хотели. Евтини, средни, луксозни. Как, по дяволите, разбра къде да ме търсиш?
— С мислене — казах аз. — В петък малко преди обяд си пристигнал откъм запад. Човек като теб предпочита да тръгне назад, по вече познатия път. Така се чувства по-сигурен. След четири часа в автобуса си се схванал, искал си да подишаш чист въздух, затова си повървял около половин километър. После те е хванал страх и си свърнал настрани от магистралата. Тъй че имах да проверя сравнително малък район. Осемнайсет места. Ти беше в номер петнайсет.
— Как е сега в Маргрейв? — запита той.
Това бе големият въпрос. Зададе го колебливо, сякаш не искаше да узнае. Аз пък не смеех да му отговоря. Отпуснах педала и намалих скоростта за в случай, че го прихване нещо и се нахвърли върху мен. Не исках да катастрофираме. Нямах време за губене.
— Загазили сме до шия — рекох. — Имаме само седем часа, за да оправим нещата.
Запазих най-лошото за накрая. Казах му, че в понеделник Чарли и децата са отишли при един агент от ФБР. За да ги скрие. После добавих, че агентът е бил Пикар.
В колата настана тишина. Няколко километра карахме така. Беше нещо повече от тишина. Убийствена, мълчаливи пустота. Сякаш планетата бе загубила цялата си атмосфера. Тишина, която ревеше в ушите ми.
Той почна да свива и разпуска юмруци. Да се люшка напред-назад върху широката кожена седалка. После изведнъж застина. Реакцията така и не избухна. Не успя да се задейства. Мозъкът му просто изключи и отказа да реагира. Като изгорял бушон. Вестта бе прекалено ужасна, за да я възприеме. Само ме гледаше.
— Ясно — каза накрая. — Значи трябва да ги измъкнеш, нали?
Пак натиснах педала. Колата полетя към Атланта.
— Ще ги измъкна — рекох аз. — Но трябва да ми помогнеш. Затова първо дойдох при теб.
Той кимна. Беше прескочил преградата. Вече не се боеше и почваше да се отпуска. Намираше се в онова състояние, където човек просто върши каквото трябва. Познавам това състояние. То е целият ми живот.
На трийсетина километра от Огъста видяхме отпред мигащи лампи и полицаи със светещи палки. Край другото платно имаше катастрофа. Някакъв камион беше премачкал спряла кола. По-нататък магистралата беше задръстена от автомобили. Наоколо се валяха купища мръсни хартийки. Хората търчаха насам-натам и ги събираха. Бавно пролазихме през задръстването. Хъбъл гледаше настрани.
— Много съжалявам за брат ти — каза той. — Просто нямах представа. Май аз съм виновен, нали?
Отпусна се на седалката. Но не исках сега да мълчи. Трябваше да остане във форма. Затова му зададох въпроса, който ме мъчеше цяла седмица.
— Как успя да загазиш така, по дяволите?
Хъбъл сви рамене. Въздъхна към предното стъкло. Като че нямаше представа как е станало. Нито пък как е могло да не стане.
— Останах без работа — каза той. Просто констатираше факта. — Чувствах се съсипан. Ядосан и разтревожен. И ужасно изплашен, Ричър. Знаеш ли, ние живеехме като в мечта. Златна мечта. Съвършен, идиличен живот. Ринех парите с лопата и ги пилеех с щедра ръка. Като в приказка. Но по едно време плъзнаха слухове. Операциите на дребно били под въпрос. Началството било взело моя отдел на прицел. Изведнъж осъзнах, че само една заплата ме дели от катастрофата. После закриха отдела. Изхвърлиха ме. И заплатата не дойде.
— И след това?
— Бях обезумял. Ядосах се. Толкова години се скапвах от бачкане за ония мръсници. Бях от най- добрите. Натрупах им цяло състояние. А те изведнъж ме изтръскаха като лайно от обувка. Страхувах се. Щях да загубя всичко, нали? А бях уморен. Не можех да се прехвърля другаде и да започна от нулата. Стар съм за това, нямам толкова енергия. Просто не знаех какво да правя.
— И тогава се появи Клайнър — казах аз.
Хъбъл кимна. Пребледня.
— Той вече знаеше. Сигурно Тийл му е казал. Тийл знае всичко за всекиго. Клайнър ми се обади на третия ден. Още не бях казал на Чарли. Нямах сили да проговоря. Клайнър ми позвъни и предложи да се срещнем на аерогарата. Връщаше се с частен самолет от Венецуела. Отлетяхме да обядваме на Бахамските острови и поприказвахме там. Честно казано, чувствах се поласкан.
— И какво?
— Надрънка ми цял куп глупости. Разправяше, че тъкмо имам възможност да се измъкна на свобода. Трябвало да зарежа банките и да ида при него, та да видя що е работа и що е заплата. Всъщност почти не го познавах. Естествено, знаех за наследственото богатство и за фондацията, но не се бяхме срещали лично. Стори ми се много богат, много предприемчив и безкрайно умен. А ето че ме канеше в частния си самолет и предлагаше да работим заедно. Именно заедно, това най-много ме поласка. Бях отчаян, изплашен и веднага се съгласих.
— А после?
— На другия ден пак се обади. Изпрати ми самолет. Искаше да летя до Венецуела, за да се срещнем в завода му. Така и направих. Останах там само един ден. Не видях нищо особено. После Клайнър ме прехвърли в Джаксънвил. Една седмица гостувах на адвокатите му. След това вече бе твърде късно. Нямаше как да се измъкна.
— Защо? — запитах аз.
— Беше ужасна седмица. Не изглежда чак толкова много, нали? Само една седмица. Но през това време той ме обработи до дъно. През първия ден бяха само ласкателства. И изкушения. Обеща ми огромна заплата, премии, каквото си поискам. Водеше ме по клубове, по хотели и навсякъде ръсеше пари с пълни шепи. Във вторник започнах работа. Оказа се ужасно трудна в сравнение с онова, което вършех в банката. Беше нещо съвсем специфично. Естествено, той търсеше пари в брой, но само по един долар. Нищо друго. Нямах представа защо. И освен това искаше пълна отчетност. Най-строго счетоводство. Но знаех, че ще се справя. Освен това той изглеждаше кротък началник. Никакъв натиск, никакви проблеми. Проблемите почнаха в сряда.
— Как?
— В сряда го попитах какво става. И той ми каза. Най-спокойно обясни какво върши. Каза още, че сега и аз го върша. Вече съм се замесил. Трябвало да си затварям устата. В четвъртък ме хвана страх. Просто не можех да повярвам. Казах му, че искам да си вървя. Тогава ме откара на някакво ужасно място. Там беше синът му. Заедно с двама латиноамериканци. В задната стаичка имаше някакъв окован човек. Клайнър ми каза, че онзи му се изпречил на пътя. Заръча да гледам внимателно. Синът му направи човека на пихтия. Пред очите ми го подмяташе из цялата стая. После латиноамериканците извадиха ножове и накълцаха
