Финли излезе и дойде при нас. Почваше да се окопитва.
Протегна се, сякаш току-що бе станал от сън. Обземаше го вълнение. Усмихна ми се в тъмното.
— Добра работа, Ричър. Чудех се как ли ще ме измъкнеш. Какво стана с Пикар?
Насочих насреща му показалец като в детска игра. Той кимна делово. Прекалено бе сдържан за нещо повече. Стиснах му ръката. Така ми се стори най-уместно. После се завъртях и почуках на задната врата на бръснарницата. Тя се отвори почти веднага. По-старият бръснар стоеше на прага, сякаш бе чакал да го потърсим. Държеше вратата като престарял иконом. Направи ни знак да влезем. Един по един минахме в нещо като склад. Наоколо имаше лавици с бръснарски принадлежности. Старецът докуца след нас.
— Трябва ни помощ — казах аз.
Той сви рамене. Вдигна махагоновата си длан — чакайте малко. Затътри се към предното помещение и след малко доведе колегата си. По-младия старец. Обсъдиха молбата ми с дрезгав шепот.
— Горе — рече по-младият.
Изкатерихме се по тясно стълбище. Попаднахме в апартамент над бръснарницата. Двамата старци ни въведоха в хола. Дръпнаха завесите и включиха две мътни лампи. Кимнаха ни да сядаме. Стаичката беше малка и овехтяла, но чиста. Уютна. Ако имах жилище, сигурно бих искал да изглежда така. Седнахме. По- младият се настани до нас, а другият изкуцука навън. Затвори вратата. Седяхме и се гледахме. После бръснарят се приведе напред.
— Вие, момчета, не сте първите, дето ги крием.
Финли се озърна. Реши да говори от наше име.
— Не сме ли?
— Не, сър, не сте — рече старецът. — Много момчета сме крили тук. Че и момичета, да си кажа правичката.
— Кого например? — запита Финли.
— Кого ли не. Момчета от селскостопанския профсъюз на фъстъчените плантации. Момчета от профсъюза на овощарите. Момичета от организациите за граждански права. Момчета, дето не искаха да им дупчат задниците във Виетнам. Когото и да речеш, все сме го крили.
Финли кимна.
— А сега криете нас.
— Сполетяла ни е беда, нали? — запита бръснарят.
Финли кимна отново.
— Голяма беда. Много неща ще се променят.
— Очаквахме я — рече старецът. — От години я чакаме.
— Тъй ли? — изненада се Финли.
Старецът кимна и се изправи. Пристъпи до големия шкаф. Отвори го и ни кимна да погледнем. Шкафът беше дълбок, с няколко лавици. А по лавиците се трупаха пари. Купища пачки, стегнати с ластичета. Запълваха шкафа от горе до долу. Трябва да имаше към двеста хиляди.
— Пари от фондацията „Клайнър“ — каза старецът. — Направо ни засипваха. Има нещо нередно в цялата работа. Аз съм на седемдесет и четири. Седемдесет години от тях все са плюли на мен. А сега ме обсипват с пари. Има нещо, нали?
Той затвори вратата и добави:
— Не ги харчим. Не пипаме нито цент, дето не сме го спечелили. Просто ги слагаме в шкафа. Срещу фондацията ли сте тръгнали, момчета?
— Утре няма да има фондация — казах аз.
Старецът кимна мълчаливо. Озърна се към шкафа и поклати глава. После излезе и ни остави в малката, уютна стаичка.
— Няма да е лесно — каза Финли. — Трима срещу трима. Те имат четирима заложници. Включително две деца. Дори не знаем къде ги държат.
— В склада са — казах аз. — Няма съмнение. Къде другаде могат да бъдат? Няма кой да ги пази. А и нали чу записа? Онова кънтене. В склада са, няма грешка.
— Какъв запис? — трепна Хъбъл.
Финли се озърна към него.
— Накарали са Роскоу да прочете послание до Ричър. Пред микрофона. За доказателство, че е при тях.
— Само Роскоу ли? Ами Чарли?
Финли поклати глава.
— Само Роскоу. От Чарли няма нищо.
Хъбъл кимна. Умен ход, колежанче, помислих си аз. Образът на Чарли пред микрофона с нож върху гърлото би повалил Хъбъл. От сегашното безучастно спокойствие към бездната на паниката, където щеше да стане съвсем безполезен.
— В склада са — повторих аз. — Няма съмнение.
Хъбъл познаваше склада. Работеше там от година и половина. Накарахме го да повтаря и преповтаря всичко до най-малки подробности. Намерихме молив и хартия и му дадохме да чертае. Преглеждахме и уточнявахме вратите, стълбите, разстоянията и прочие. Накрая имахме чертеж, с който би се гордял и професионален архитект.
Складът стоеше отделно в края на редицата. Беше доста близо до третия, където държаха селскостопански стоки. Между двете постройки имаше само тясна пътечка и телена мрежа. От другите три страни обикаляше оградата на целия комплекс. Отзад и отстрани тя минаваше съвсем близо, но отпред имаше свободно пространство за камионите.
Голямата вдигаща се врата заемаше почти цялата предна стена. Зад ъгъла отстрани имаше служебен вход. Отвътре до него — кабинка, откъдето се включваше лебедката на вратата. Срещу нея отляво метално стълбище се изкачваше към канцеларията. Канцеларията висеше горе в дъното на огромния склад, десетина метра над пода. Имаше широки прозорци и балконче с парапет за наблюдение. От задната страна се отваряше аварийна врата към пожарното стълбище, прикрепено за металната стена.
— Добре — казах аз. — Всичко е ясно, нали?
Финли сви рамене.
— Тревожат ме евентуалните подкрепления. Може да има пазачи отвън.
Отвърнах със същия жест.
— Няма да има подкрепления. Повече ме тревожат пушките. Складът е голям. А вътре има две деца.
Финли кимна. Навъси се. Разбираше какво казвам. Полицейските пушки разпръскват много широк сноп олово. Около тях просто не бива да има деца. Помълчахме. Наближаваше два след полунощ. Още час и половина чакане. Щяхме да потеглим в три и половина. И да пристигнем в четири. Любимото ми време за нападение.
Чакахме. Като войници в окоп. Като пилоти преди бомбардировка. Аз мълчах. Финли дремеше. Не му беше за пръв път. Бе изпружил крака. Лявата му ръка висеше настрани. На китката блестеше халката от белезниците. Като сребърна гривна.
Хъбъл седеше изправен. На него му беше за пръв път. Въртеше се насам-натам и хабеше енергия. Не го упреквах. Непрестанно се озърташе към мен. С мълчалив въпрос. Всеки път вдигах рамене.
В два и половина някой почука. Съвсем тихичко. Вратата се открехна. На прага стоеше по-старият бръснар. Той протегна съсухрен, треперещ пръст. Право към мен.
— Искат да те видят, синко.
Финли надигна глава, Хъбъл се озърна изплашено. Дадох им знак да кротуват. Станах и измъкнах пистолета от джоба си. Вдигнах предпазителя. Старецът махна с ръка и се изкиска.
— Туй не ти трябва, синко. Хич дори не ти трябва.
Нетърпеливо направи знак да го последвам. Прибрах пистолета. Погледнах другите двама, свих рамене и тръгнах след стареца. Той ме въведе в малка кухничка. На една табуретка седеше престаряла жена. Мършава като вейка, със същото махагоново лице. Приличаше ми на старо дърво през зимата.
