— Това е сестра ми — каза старият бръснар. — Събудихте я с вашите приказки, момчета.
После пристъпи към нея. Приведе се и изрече в ухото й:
— За туй момче ти разправях.
Тя вдигна глава и се усмихна. Беше като слънчев изгрев. За миг долових каква красавица е била преди много, много години. Протегна ръка и аз я поех. Сякаш докосвах телчета в суха стара ръкавица. Бръснарят ни остави сами. На минаване се наведе към мен и рече:
— Питай я за него.
Сетне се затътри навън. Все още държах ръката на старицата. Тя не я дръпна. Остави я да лежи като кафява вейка в огромната ми длан.
— Не чувам много добре — рече жената. — Говори по-високо.
Приведох се край ухото й. Тя миришеше на старо изсъхнало цвете.
— Сега как е? — запитах аз.
— Добре е, синко — рече тя. — Всичко чувам.
— Тия дни разпитвах брат ти за Блейк Слепеца.
— Знам, синко, знам. Той ми разказа.
— Чух, че си го познавала — изрекох аз до ухото й.
— Ами да. Много добре го познавах.
— Ще ми разкажеш ли?
Тя завъртя глава и ме погледна тъжно.
— Какво да ти разкажа? Отиде си много отдавна.
— Какъв беше? — запитах аз.
Тя продължаваше да ме гледа. Очите й се замъглиха. Връщаше се назад във времето — преди шейсет, седемдесет години.
— Беше сляп.
Дълго време не каза нищо повече. Устните й потрепваха беззвучно и усещах как пулсът бие равномерно в костеливата китка. Тя изви глава, сякаш се вслушваше в някакъв далечен звук. После повтори:
— Беше сляп. Мило момче.
Трябва да имаше не по-малко от деветдесет години. Връстница на века. Сега си спомняше младостта. Не детството или юношеството. Зрелите, женствени години. И наричаше Блейк мило момче.
— Бях певица — каза жената. — А той свиреше на китара. Чувал ли си тоя стар израз — китарата му звънеше като камбанка? Точно тъй казваха за Блейк. Хващаше старата китара и звуците се посипваха тъй бързо, че не успявах да ги догоня. Но всяка нота бе съвършена като песен на сребърно звънче, полетяла из въздуха. Свирехме и пеехме по цяла нощ, а призори го водех в ливадите, сядахме под някое дърво и продължавахме. Просто от радост. Просто защото аз можех да пея, а той да свири.
Тя тихичко изтананика няколко реда. Несъмнено бе загубила част от гласа си. Беше тъй слаба и крехка, че не можех да очаквам от нея висок, тръпнещ сопран. Пееше с глух, задавен алт. Мислено тръгнах по нейните стъпки и си представих как седят сред старата южна ливада. Тежък аромат на диви цветя, пчелите лениво бръмчат наоколо, а те се облягат на дънера, пеят и свирят просто от радост. И от сърцата им извират звънките, предизвикателни звуци, сътворени от Блейк, които толкова ми харесваха.
— Какво стана с него? — запитах аз. — Знаеш ли?
Тя кимна.
— Само двама души на тоя свят знаят какво стана. Аз съм едната.
— Ще ми кажеш ли? Затова дойдох в Маргрейв — да разбера.
— Шейсет и две години — рече старицата. — Цели шейсет и две години никому не съм казала.
— Ще ми кажеш ли? — повторих аз.
Тя кимна. Тъжно. Старческите й очи се замъглиха от сълзи.
— Шейсет и две години. Ти си първият, който пита.
Затаих дъх. Устните й потрепнаха, съсухрената ръка се размърда в дланта ми.
— Той беше сляп — каза старицата. — Но имаше живец. Чувал ли си тая дума? Живец. Бодрост. Бодрост и широка усмивка, това е живец. В Блейк имаше живец. Много веселие и енергия. Бързо крачеше и бързо говореше, вечно на път, вечно усмихнат, милият глупчо. Но веднъж излязохме от една кръчма в града и със смях тръгнахме по тротоара. Наоколо нямаше жива душа, само двама бели вървяха насреща. Мъж и момче. Видях ги и скочих на пътя, както беше прието. Нагазих в калта, та да не им се пречкам. Но горкият Блейк беше сляп. Не ги видя. Налетя право върху бялото момче. Бяло момче на десетина-дванайсет години. То отхвръкна в калта. Цепна си главата на един камък и вдигна врява до небесата. Таткото беше с него. Познавах го. Голям човек беше в този град. Момчето му се дереше на поразия. Викаше на татко си да накаже проклетия негър. Тогава таткото не издържа и налетя срещу Блейк с бастуна си. На върха имаше тежка сребърна топка. Удряше и удряше горкия Блейк, докато главата му се разцепи като презрял пъпеш. Остави го на място. Вдигна момчето и се обърна към мен. Прати ме до поилото за коне да измия косата, кръвта и мозъка на горкия Блейк от бастуна. Заръча да не казвам никому, инак и мен щял да убие. Скрих се и изчаках, докато някой друг намери горкия Блейк на тротоара. После изтичах да плача и да пищя с всички останали. И никому не казах до ден-днешен.
Тежки сълзи бликаха от очите й и бавно се стичаха по костеливите бузи. Посегнах да ги избърша с пръст. Поех и другата й ръка.
— Как се казваше момчето?
— Често съм го срещала подир това — каза тя. — Често съм го виждала да ми се хили ден подир ден, та да не забравя как лежеше горкият Блейк с разбита глава.
— Как се казваше? — повторих аз.
— Не стана нарочно. Всеки би го разбрал. Горкият Блейк беше сляп. А и момчето не биваше да пищи толкова. Нищо му нямаше. Голямо момче беше, трябваше да разбира. Заради него стана всичко. Защото се разпищя.
— Как се казваше момчето? — настоях аз.
Тя завъртя глава и ме погледна в очите. Разкри тайната отпреди шейсет и две години.
— Гроувър Тийл. Порасна и стана кмет като татко си. Мисли се за цар на света, проклетникът, ама е само ревливо хлапе, дето погуби горкия ми Блейк без друга вина, освен че беше черен и сляп.
33
Излязохме зад бръснарницата и насядахме в черното бентли на Чарли. Мълчахме. Включих двигателя. Завих и подкарах на север. Бавно, без фарове. Тежката лимузина се прокрадваше в мрака като хищник, излизащ на лов. Като черна подводница, напускаща кея, за да потъне в ледените води. Пресякох града и спрях малко преди участъка. Беше тихо като в гроб.
— Ще ми трябва оръжие — каза Финли.
Слязохме и прекрачихме през останките от разбитата врата. Бентлито на Хъбъл се тъмнееше в полумрака насред участъка. Предните гуми бяха спукани и колата бе заровила нос между съборените решетки. Вонеше на бензин. Сигурно резервоарът беше изтекъл. Капакът на смачкания багажник стърчеше нагоре. Хъбъл дори не погледна натам.
Финли се промъкна покрай колата към кабинета в дъното. Изчезна вътре. Ние с Хъбъл чакахме върху купчината стъкла. След малко Финли се върна с револвер и кутийка кибрит. Широко усмихнат. Махна ни да се връщаме към колата и драсна клечка. Метна я под задницата на смачканото зелено бентли и изтича подир нас.
— Да им отклоним малко вниманието, нали така? — подхвърли той.
Докато напускахме паркинга, зърнах началото на пожара. Бледосини пламъчета се носеха по мокета като морска вълна. Огънят захапа строшената преграда и плъзна навън, черпейки сили от широката локва бензин. Пламъците станаха оранжеви и червени. Въздухът нахлуваше с глухо бучене през зейналата врата. След минута пожарът обгърна целия участък. Усмихнах се и подкарах по областното шосе.
Карах с включени фарове. Бързо. Пътят ми отне към дванайсет минути. Когато наближихме, изгасих фаровете и спрях на около четиристотин метра от целта. Направих обратен завой и върнах назад още малко. Оставих колата обърната на юг. Към града. Отворена, с ключове на таблото.
