клетника на парчета. Всичко беше в кръв. Ужасно. Не вярвах на очите си. Взех да повръщам.
— Продължавай — казах аз.
— Беше кошмар. Цяла нощ не мигнах. Мислех си, че вече никога няма да заспя. В петък сутринта отлетяхме обратно. Седяхме един до друг в частния самолет и той ми разказа какво ще се случи. Каза, че няма да се задоволят само с мен, а ще хванат и Чарли. Обсъждаше го спокойно. Коя гръд да среже по- напред? Лявата или дясната? А като умрем, от кое дете да почне? Люси или Бен? Истински кошмар. Каза, че щели да ме заковат за стената. Едва не напълних гащите. После кацнахме, той позвъни на Чарли и настоя да вечеряме заедно. Каза й, че ще въртя бизнес с него. Чарли се зарадва страхотно, защото Клайнър е голяма клечка по тия места. А за мен беше кошмар, защото трябваше да се преструвам, че всичко е наред. Дори не бях казал на Чарли, че са ме изхвърлили от работа. Трябваше да лъжа, че още съм в банката. А онова копеле през цялата вечер любезно разпитваше Чарли как са децата и ми се усмихваше.
Замълчахме. Вече навлизах в предградията на Атланта и се озъртах за южната магистрала. От дясната ни страна искряха светлините на големия град. Отляво се разстилаше мрачен селски пущинак. Открих магистралата и подкарах с пълна скорост на юг. Към една малка точица сред мрачния пущинак.
— А после? — запитах аз.
— Почнах работа в склада — каза Хъбъл. — Така искаше Клайнър.
— Какво вършеше?
— Отговарях за доставките. Имах там малка канцелария и трябваше да доставям долари, а освен това да наглеждам товаренето и транспорта.
— Шърман Столър ли беше шофьорът?
— Да, той. Само на него възлагаха курсовете до Флорида. Всяка седмица го пращах нататък с един милион еднодоларови банкноти. Понякога се случваше да вземе почивка и тогава го заместваше някой от пазачите. Но това ставаше рядко. Той ми помагаше да пълним кашоните и да ги товарим. Работехме като луди. Милион банкноти са страхотна гледка. Нямаш представа. Все едно да изринеш с лопата цял плувен басейн.
— Шърман обаче взе да краде, нали? — рекох аз.
Хъбъл кимна. Стоманените рамки проблеснаха в мътното сияние на таблото.
— Истинското броене ставаше във Венецуела — каза той. — Получавах точните цифри след около месец. Така проверявах дали правилно съм пресметнал според теглото. Няколко пъти излязохме на червено със стотина бона. Нямаше начин да съм допуснал подобна грешка. Всъщност количеството беше нищожно, защото от другия край излизаха превъзходни фалшификати за четири милиарда, тъй че можех да не се тревожа. Но всеки път липсваше колкото се побира в един кашон. Не можеше да е грешка. Предположих, че Шърман краде на едро.
— И какво?
— Предупредих го. Нали разбираш, рекох, че няма да кажа на никого. Само го предупредих да внимава, защото, ако Клайнър разбере, ще го убие. Пък и аз можех да загазя. И без това имах за какво да треперя. Беше същинско безумие. Клайнър внасяше купища фалшиви пари. Просто не можеше да се удържи. Мислех си, че съвсем е ударил през просото. Тийл харчеше наляво и надясно, за да разхубави града.
— Ами последните дванайсет месеца? — запитах аз.
Той сви рамене и поклати глава.
— Наложи се да прекратим износа. Новите мерки на бреговата охрана го направиха невъзможен. Клайнър реши да трупа запаси. Вярваше, че акцията няма да трае дълго. Знаеше колко е изтънял бюджетът на бреговата охрана. Но акцията все не свършваше и не свършваше. Беше ужасна година. Вечно под напрежение. А сега бреговата охрана реши да се оттегли и пак ни изненада. Клайнър мислеше, че щом са стискали досега, ще изтраят поне до изборите през ноември. Не сме готови за износ. Изобщо не сме готови. Парите просто лежат на камара. Още не са опаковани.
— Кога се свърза с Джо? — запитах аз.
— С Джо ли? — повтори той. — Така ли се казваше брат ти? Аз го знаех с името Поло.
— Пало — поправих го аз. — Там е роден. Градче на остров Лейте, Филипините, Болницата се помещава в една стара катедрала. Когато бях на седем, там ми сложиха ваксина против малария.
Той помълча един-два километра, сякаш в памет на мъртвия. После продължи:
— Преди година се обадих в Министерството на финансите. Освен на тях нямаше на кого да се довери Не мога да позвъня в полицията заради Морисън, на ФБР не вярвам заради Пикар. Затова позвъних във Вашингтон и разказах на някакъв човек, който се представи с името Поло. Беше много умен. Вярвах, че ще се справи. Знаех, че най-добрият момент за удар е, докато трупаме запаси. Всички доказателства бяха налице.
Зърнах бензиностанция и в последния момент реших да отбия. Хъбъл напълни резервоара. Намерих в боклука пластмасова бутилка и му заръчах да напълни и нея.
— Това пък защо? — запита той.
Погледнах го и свих рамене.
— За всеки случай.
Платихме и се върнахме на магистралата. Продължихме на юг. Още половин час до Маргрейв. Наближаваше полунощ.
— Какво те накара да избягаш в понеделник? — запитах аз.
— Клайнър ми се обади. Каза да си стоя у дома. Щели да наминат двама от нашите. Попитах защо, а той рече, че във Флорида имало някакви проблеми и трябвало да ги оправя.
— Но?
— Не му повярвах. Щом спомена двама души, веднага си спомних какво бях видял в Джаксънвил през първата седмица. Хвана ме страх. Викнах такси и изчезнах.
— Добре си сторил, Хъбъл — казах аз. — Отървал си кожата.
— Знаеш ли какво?
Погледнах го въпросително.
— Ако беше споменал само един човек, нямаше да обърна внимание. Нали разбираш, щях да се хвана на въдицата, ако беше рекъл: стой си у дома, един от нашите ще намине. Но той каза за двама.
— Сбъркал е.
— Знам — кимна Хъбъл. — Още не ми се вярва. Той никога не допуска грешки.
Поклатих глава. Усмихнах се в тъмното.
— Допусна. Миналия четвъртък.
Големият хромиран часовник на бентлито показваше полунощ. Исках цялата работа да свърши до пет сутринта. Значи разполагах с пет часа. Ако всичко минеше добре, времето бе предостатъчно. Ако допуснех грешка, нямаше да има значение дали са пет часа, пет дни или пет години. Имах право само на един опит. Натам и обратно. Както казват в армията: направи го веднъж, но да е както трябва. Тази нощ бих добавил: и по-бързичко.
— Хъбъл — казах аз, — трябва да ми помогнеш.
Той се разсъни и ме погледна.
— Как?
Използвах последните десет минути по магистралата, за да му обясня. Няколко пъти повторих всичко, докато го научи наизуст. Отбих към областното шосе. Минах край складовете и прелетях по двайсетте километра до града. Щом наближихме полицейския участък, намалих скоростта. Беше тихо и тъмно. На паркинга нямаше коли. Пожарната също ми се стори наред. Градчето бе пусто и онемяло. Светеше само в бръснарницата.
Завих надясно по Бекман и подкарах нагоре към дома на Хъбъл. Край познатата пощенска кутия завъртях волана и продължих по алеята. Спрях пред вратата.
— Ключовете ми са вътре — каза Хъбъл.
— Отворено е — рекох аз.
Той отиде да провери. Придърпа разбитата врата плахо, с един пръст, сякаш очакваше да е минирана. Видях го да влиза. След минута отново се появи. Държеше ключове, но не тръгна към гаража. Дойде до мен и наведе глава.
— Вътре е страхотна бъркотия. Какво е станало?
