— Използвах къщата за засада — обясних аз. — Четирима души обиколиха навсякъде да ме търсят. А навън валеше.
Той се приведе още по-ниско и ме погледна.
— Те ли бяха? Нали разбираш, онези, които щеше да ми прати Клайнър.
Кимнах.
— Всичко си носеха.
Виждах лицето му в бледото сияние на старомодното табло. Очите му бяха широко разтворени, но не ме виждаха. Сега Хъбъл виждаше онова, което го бе навестявало в безброй кошмари. Бавно кимна. После се пресегна и положи ръка върху рамото ми. Стисна. Не каза нищо. Обърна се и изчезна. Останах сам. Чудех се как може да ми е бил противен преди една седмица.
Използвах времето, за да презаредя пустинния орел. Сложих още четири патрона на мястото на онези, които бях изстрелял край магистралата. После видях как Хъбъл изкара от гаража старото си зелено бентли. Двигателят още не бе загрял и отзад се влачеше бял облак пара. На минаване Хъбъл ме поздрави с палец и аз последвах белия облак надолу по Бекман. Минахме в колона покрай църквата и завихме по главната улица. Две елегантни стари коли се носеха една след друга през спящия град, готови за битка.
Хъбъл спря на четирийсет метра от участъка. Отби до тротоара точно където му бях казал. Изгаси фаровете и зачака с включен двигател. Минах покрай него към паркинга пред управлението. Спрях в най- далечния ъгъл и излязох. Оставих вратите отключени. Извадих огромния пистолет. Нощта беше студена, а тишината — направо смазваща. Чувах тихо бучене откъм колата на Хъбъл. Вдигнах предпазителя на пистолета и щракването ми се стори оглушително сред покоя.
Изтичах до участъка и се проснах на земята. Пропълзях напред до стъклената врата. Надзърнах вътре и се ослушах. Затаих дъх. Изчаках така доста време, за да съм сигурен.
Станах и отново спуснах предпазителя. Прибрах пистолета. Бързо пресметнах наум. От пожарната и полицейското управление до северния край на главната улица имаше около триста метра. От другата страна закусвалнята беше на осемстотин метра. Според мен никой не можеше да пристигне за по-малко от три минути. Две минути, за да се осъзнае, и още минута за бърз спринт откъм главната улица. Значи разполагахме с три минути. Нека ги разделим наполовина за по-сигурно. И тъй, общо деветдесет секунди от началото до края.
Изтичах на шосето и размахах ръка към Хъбъл. Видях как колата му се отлепи от тротоара и веднага изтичах към входа на пожарната. Спрях до голямата червена врата и зачаках.
Хъбъл рязко завъртя старото бентли и описа дъга през шосето. Спря напреко на платното — точно срещу пожарната, с гръб към мен. Видях как колата се люшна, когато превключи на задна. После даде газ и тежката стара лимузина се понесе заднишком към мен.
Колата летеше все по-бързо и изведнъж се вряза с трясък във вратата на пожарната. Старото бентли сигурно тежеше към два тона, тъй че изтръгна желязната порта от пантите без затруднение. Раздаде се страховит трясък на разкъсан метал и чух как строшените стопове изхрущяха. Задната броня се откачи и издрънча по бетона. Докато Хъбъл измъкваше колата напред, аз се хвърлих край него и хлътнах в пожарната. Вътре беше тъмно, но отстрани на една от пожарните коли зърнах каквото ми трябваше. Огромни клещи за рязане на метал, трябва да бяха дълги към метър и половина. Смъкнах ги от скобите и хукнах към изхода.
Щом ме видя да излизам, Хъбъл отново описа широка дъга през шосето. Задницата на бентлито беше смачкана. Багажникът зееше и изкривените ламарини скърцаха. Но Хъбъл си знаеше работата. Направи завоя и се прицели във вратата на участъка. Спря за секунда, после натисна педала. Понесе се с пълна скорост срещу дебелата стъклена врата. Вече с лице към нея.
Сред дъжд от стъкла старото бентли прелетя през вратата и прегази бариерата. Нахълта в общата канцелария и спря. Аз се втурнах след него. Финли стоеше в средната килия. Вкаменен от изненада. Лявата му ръка беше хваната с белезници за една от страничните решетки. В дъното на килията. По-добре не можеше и да бъде.
Нахвърлих се върху останките от бариерата и разчистих място зад Хъбъл. Махнах му с ръка. Той завъртя волана и даде заден ход. Минах отпред и изблъсках бюрата настрани, за да му освободя пътя. Завъртях се и дадох сигнал.
Вече и предницата на бентлито беше цъфнала. Радиаторът бе станал на хармоника, капакът зееше. Отдолу църкаше зеленикава вода, над двигателя съскаше пара. Фаровете бяха смачкани, гумите триеха в ламарината. Но Хъбъл си знаеше работата. Натисна спирачките и даде газ. Точно както му бях заръчал.
Видях как колата се разтресе на място. Сетне полетя към килията на Финли. Удари титановите решетки под ъгъл и ги преряза като секира. Капакът отхвръкна нагоре, предното стъкло се пръсна на парчета. Раздаде се звън и скърцане на разкъсан метал. Хъбъл спря само на метър от Финли. Разбитата кола се отпусна. Настана тишина, нарушавана само от съскането на продънения радиатор. Из въздуха се носеха облаци прах.
Хвърлих се през решетките и захапах с клещите веригата на белезниците. Напънах с все сила дългите дръжки и веригата се разпадна. Подадох клещите на Финли и го дръпнах навън. Хъбъл се измъкваше по капака на бентлито. Вратите бяха залостени от удара и не се отваряха. Помогнах му да излезе, после се пресегнах вътре и дръпнах ключовете. Изтичахме заедно през опустошената канцелария и прегазихме купищата стъкло на мястото на вратата. Хукнахме към другото бентли и скочихме вътре. Затръшнахме вратите и подкарахме към града.
Финли беше на свобода. Деветдесет секунди от началото до края.
32
В северния край на главната улица намалих скоростта и подкарах бавно през спящия град. Всички мълчахме. Хъбъл лежеше безсилно на задната седалка. Финли седеше до мен. Просто седеше като мумия и зяпаше напред. И тримата се задъхвахме. Намирахме се в онази тиха зона, която идва след мигове на смъртна опасност.
Часовникът на таблото показваше един след полунощ. Искаше ми се да изчакам до четири някъде на спокойствие. Имам си нещо като суеверие, свързано с този час. В армията му викахме „часът на КГБ“. Разправят, че точно по това време чукали на вратите. В четири сутринта. Според слуховете винаги им вървяло. По това време жертвите им били най-отпуснати. Лесно ги хващали. И ние сме пробвали от време на време. Лично на мен винаги ми е носило успех. Тъй че исках и този път да изчакам до четири. За последно.
Обиколих с колата насам-натам по тесните улички зад магазините. Изключих светлините и спрях в тъмното зад бръснарницата. Изключих двигателя. Финли се огледа и сви рамене. Да ходиш на бръснар в един след полунощ е смахната работа. Но не по-смахната от това да потрошиш полицейски участък с бентли за сто хиляди долара. Или безумец да те държи десет часа зад решетките. След двайсет години в Бостън и шест месеца в Маргрейв вече нищо не можеше да го учуди.
Хъбъл надигна глава откъм задната седалка. Още не се беше опомнил. Преди малко бе предизвикал цели три катастрофи. Сега беше потресен от дън душа. И изцеден до краен предел. Цялата му енергия бе отишла, за да натиска педала и да блъска преградите една след друга. Но бе успял. Не всеки има толкова сили. А сега си плащаше за куража. Измъкнах се навън и застанах до колата. Махнах с ръка на Хъбъл. Той излезе до мен. Стоеше и се полюшваше.
— Добре ли си? — попитах аз.
Той сви рамене.
— Май че да. Ударих си коляното, а и шията ме боли ужасно.
— Разкърши се — посъветвах го аз. — Инак ще се вдървиш.
Поразведох го напред-назад по тъмната уличка. Десетина крачки насам, десетина натам. После още веднъж. Той кривеше наляво. Сигурно си бе ударил коляното в хлътналата врата. Въртеше глава, за да разхлаби вдървените мускулчета.
— Добре ли си сега? — запитах аз.
Той се усмихна. И веднага изкриви устни, защото някакво сухожилие в шията му изскърца.
— Ще се оправя.
