— Въпрос на случайност и география — казах аз. — Мястото е удобно. Наблизо минават няколко магистрали, а оттук има прав път към пристанищата във Флорида. Тихо градче, управлявано от алчни отрепки, които вършат каквото им се заповяда.
Финли се умълча. Мислеше за пороя от еднодоларови банкноти, потекъл на югоизток. Пълноводен като река след буря. Вълна подир вълна. Малка, преуморена групичка в Маргрейв се бори да го изтласка по- нататък. При най-слаба засечка руслото ще се задръсти с десетки хиляди долари. Като мръсен канал. Целият град може да се затрупа с пари. Той потропа с пръсти по волана. И продължи да кара мълчаливо.
Спряхме точно пред входа на участъка. Колата се отразяваше в стъклената врата. Старо черно бентли, за което любител би дал не по-малко от сто бона. С още сто бона в багажника. Най-скъпото возило в цяла Джорджия. Отворих багажника. Метнах якето върху кашона. Изчаках Финли и заедно тръгнахме към вратата.
Вътре заварихме само дежурния сержант. Той ни кимна.
Заобиколихме преградата. Минахме през безлюдната канцелария към кабинета. Влязохме и затворихме вратата. Финли изглеждаше разтревожен.
— Искам да знам кой е десетият — каза той. — Може да бъде всеки в града. Например сержантът. И без това вече са замесени четирима от управлението.
— Не е сержантът — възразих аз. — Той нищо не прави. Само кисне на оная табуретка. Може обаче да е Стивънсън. Нали бяха близки с Хъбъл.
Финли поклати глава.
— Не. Когато пое участъка, Тийл го свали от дежурство. Искаше да го държи под око. Не е Стивънсън. Но може да бъде всеки друг. Например Ено. Онзи от закусвалнята. Много е избухлив.
Погледнах го.
— И ти си избухлив, Финли. От това още никой не е станал престъпник.
Той сви рамене. Не отвърна на закачката, само запита:
— И какво правим сега?
— Чакаме Пикар и Роскоу. После ще му мислим.
Седнах на ръба на огромното палисандрово бюро и залюлях крак. Финли крачеше напред-назад по скъпия килим. Чакахме тъй около двайсет минути, сетне вратата се отвори. На прага стоеше Пикар. Беше толкова едър, че запълваше цялата рамка. Забелязах, че Финли го гледа с разширени очи, сякаш нещо не е наред. Проследих погледа му.
Две неща не бяха наред. Първо — Пикар не водеше Роскоу. Второ — държеше в огромната си ръка служебен револвер трийсет и осми калибър. Държеше го здраво и дулото сочеше право към Финли.
29
— Ти? — ахна Финли.
Пикар се усмихна презрително.
— Самият аз. Уверявам те, беше ми много приятно. Вие и двамата се оказахте твърде услужливи. Крайно старателни. Не пропускахте да се обадите на всяка крачка. Поднесохте ми на тепсия Роскоу и Чарли Хъбъл с хлапетата. Би било срамота да настоявам за повече.
Финли сякаш бе залепнал за килима. Трепереше.
— Ти? — повтори той.
— Трябваше да усетиш още в сряда, тъпако — каза Пикар. — Пратих дребосъка в хотела на Джо цели два часа, преди да се свържа с вас. Разочароваш ме. Очаквах тази сцена много по-рано.
Гледаше ни и се усмихваше. Финли извърна глава. Към мен. Не знаех какво да му кажа. Изобщо не бях в състояние да мисля. Само гледах огромното туловище на Пикар в рамката на вратата и усещах със странна увереност, че това ще е последният ден в моя живот. Днес всичко щеше да свърши.
— Дръпни се — нареди Пикар. — До Финли.
С две огромни крачки той се озова насред кабинета и насочи револвера право към мен. Неволно си отбелязах наум, че е от новия полицейски модел с къса цев. Отблизо вършеше добра работа. Но не ставаше за стрелба по мишени. Все тъй автоматично прецених, че сме двама срещу един. И че Финли има револвер в кобура под сакото. За част от секундата се опитах да пресметна шансовете. Сетне зарязах пресмятането, защото през отворената врата зад Пикар се появи кметът Тийл. В лявата ръка държеше тежкия си бастун. А в дясната носеше полицейска пушка „Итака Маг–10“. Нямаше значение накъде ще я насочи.
— Дръпни се — повтори Пикар.
— Къде е Роскоу? — запитах аз.
Той се изсмя. Само се изсмя и ми направи знак с револвера да застана до Финли. Смъкнах се от бюрото и пристъпих настрани. Краката ми тежаха като олово. Стисках зъби и се тътрех с мрачната решителност на инвалид.
Застанах до Финли. Тийл насочи към нас огромното дуло на пушката. Пикар сръчно бръкна под сакото на Финли. Измъкна револвера. Пусна го в джоба на грамадното си сако и то провисна от тежестта. Беше колкото двуместна палатка. Пикар отстъпи настрани и ме претърси. Нямах оръжие. Якето ми беше в багажника на колата. Сетне той се отдръпна до Тийл. Финли го погледна сърцераздирателно.
— Какви ги вършиш, човече? Не помниш ли откога се знаем?
Пикар безразлично сви рамене.
— Казах ти да стоиш настрана. Още през март ти рекох да не идваш насам. Предупредих те. Така беше, нали? Ама нали си корава глава и не щеш да слушаш. Каквото си надробиш, това ще сърбаш, приятелю.
Слушах ръмженето на Пикар и ми стана още по-криво заради Финли. Но в този момент се появи Клайнър. На костеливото му лице грееше широка усмивка. Вълчите зъби лъщяха. Погледът му се впи в мен. С лявата си ръка стискаше полицейска пушка. А в дясната държеше пистолета, с който бе убит Джо. Дулото сочеше право към мен.
Беше изящен мъничък пистолет двайсет и втори калибър. С голям заглушител. Пистолет за убиец, който обича да гледа жертвите си отблизо. Взирах се в заглушителя. Преди девет дни върхът му бе докоснал слепоочието на моя брат. Сигурен бях. Усещах го.
Пикар и Тийл минаха зад бюрото. Тийл седна. Пикар застана до него. Клайнър ни направи знак също да седнем. Използваше дулото на пушката вместо показалка. Упътваше ни с кратки, отсечени движения. Седнахме. Бяхме един до друг срещу огромното палисандрово бюро. Гледахме Тийл. Клайнър затвори вратата и се облегна на нея. С едната ръка подпираше пушката върху бедрото си. Насочена към слепоочието ми. Другата ръка с пистолета беше отпусната към пода.
Внимателно ги огледах един по един. Старият Тийл се бе втренчил в мен и от съсухреното му лице бликаше всичката ненавист на света. Явно бе потресен. Приличаше на човек под невероятен натиск. Стори ми се отчаян. Сякаш едва се крепеше. Сякаш бе с двайсет години по-стар от елегантния кмет, когото срещнах тук в понеделник. Пикар изглеждаше по-добре. Той притежаваше хладнокръвието на велик спортист. Беше като футболна звезда или олимпийски шампион на посещение в старата си гимназия. Но край очите му зърнах едва забележими бръчици. Потрепваше с пръст по бедрото си. Очевидно и той беше напрегнат.
Завъртях очи към Клайнър. Вгледах се внимателно. Но не му личеше нищо. Беше сух, мършав и жилав. Не помръдваше. Стоеше съвсем неподвижно. Лицето и тялото му не издаваха никакво чувство. Приличаше на дървена статуя. Само в очите му пламтеше свирепа енергия. Те ме гледаха яростно от безжизненото костеливо лице.
Тийл отвори едно чекмедже. Извади касетофона на Финли. Подаде го на Пикар. Пикар остави револвера на бюрото и се зае да размотава кабелите. Включи касетофона. Без да слага микрофон. Нямаше да записват. Искаха да чуем нещо. Тийл се пресегна и натисна бутона на интеркома. В тишината чух глухо бръмчене откъм канцеларията.
— Бейкър — рече Тийл. — Ела, ако обичаш.
Клайнър се дръпна от вратата и Бейкър влезе. Беше с униформа и револвер на пояса. Погледна ме. Не се усмихна. Носеше две касети. Тийл ги взе. Избра едната.
