Издърпахме запечатания кашон на светло. Натоварихме го в багажника. Не беше лесно. Оказа се много тежък. Сто хиляди долара правят около сто килограма. Постояхме задъхани. После Финли заключи гаража. Другите сто бона останаха вътре.
— Ще позвъня на Пикар — каза той.
Влезе в къщата на старците да използва телефона. Аз се подпрях на колата и с наслада обърнах лице към слънчевите лъчи. След две минути Финли се върна.
— Вика ни в кабинета си. Да обсъдим положението.
Потеглихме към центъра по лабиринт от тесни, нечисти улички. Финли въртеше усърдно големия бакелитов волан.
— Добре — рече той. — Доказа ми. А сега кажи как се сети.
Завъртях се към него.
— Исках да проверя списъка на Джо. Нали разбираш, какво е написано за гаража на Столърови. Списъкът обаче беше престоял в хлорирана вода. От текста нямаше и следа.
Той ме погледна.
— Значи това те подсети?
Поклатих глава.
— Не, открих го в сенатския доклад. Там накратко се споменаваха два случая. Единият в Богота преди доста години. Другият в Ливан. И в двата случая са избелвали истински доларови банкноти, за да печатат върху тях.
Финли пресече на червено. Погледна ме.
— Значи не го е измислил Клайнър?
— Не е — кимнах аз. — Само че онези са действали съвсем на дребно. Кокошкарска работа. Клайнър е организирал всичко в огромни мащаби. Цяла индустрия. Той е истински Хенри Форд сред фалшификаторите. Форд не е измислил автомобила, нали? Но е създал конвейера и серийното производство.
На следващия светофар Финли спря. Отсреща минаваха коли.
— Значи го е имало в доклада — каза той. — Тогава как не са се сетили Бартоломю и Келстийн? Нали сами са писали проклетата книга?
— Мисля, че Бартоломю е разбрал — отвърнах аз. — Проумял е най-после. Не е било толкова лесно да си спомни. Докладът е много голям. Хиляди страници, писани преди години. А избелването едва се споменава сред безброй други подробности. Пък и става дума за съвсем дребни операции. Не могат да се мерят с мащабите на Клайнър. Тъй че недей да виниш Бартоломю и Келстийн. Старци, какво да ги правиш. Нямат въображение.
Финли сви рамене. Спря в забранена зона до един пожарен кран.
28
Пикар чакаше във фоайето и веднага ни поведе към една странична стая. Разказахме какво сме научили. Той кимна и очите му заблестяха. Беше попаднал на нещо голямо.
— Отлична работа, приятели — каза той. — Но с кого имаме работа сега? Доколкото разбирам, онези дребни латиноамериканци са външни лица. Наемници. Не се крият. Но на местна почва остават още петима от първоначалната десетка. Не знаем кои са. Работата може да стане много заплетена. Досега знаем Морисън, Тийл, Бейкър, Клайнър и сина му. Ами останалите петима?
Поклатих глава.
— Остава само един. Снощи разкрих още четирима. Липсва ни само десетият.
Пикар и Финли подскочиха.
— Кои са? — запита Пикар.
— Двамата пазачи от склада. И още две ченгета. Втората двойка от миналия петък.
— Мамка им — изруга Финли.
Пикар кимна. Отпусна грамадните си длани върху бюрото.
— Добре. Вие, момчета, тръгвайте веднага за Маргрейв. Гледайте да си нямате неприятности, но ако се наложи, арестувайте всички. Само се пазете от десетия. Не знаете кой може да бъде. Аз пристигам след малко. Дайте ми двайсет минути да доведа Роскоу и ще се видим в Маргрейв.
Станахме. Стиснахме си ръцете. Пикар тръгна нагоре, а ние с Финли се върнахме към колата.
— Как го направи? — запита той.
— Чрез Бейкър. Снощи го срещнах. Пуснах му мухата, че отивам у Хъбъл да търся някакви документи, после се скрих и изчаках да видя какво ще стане. Домъкна се Клайнър младши с четири другарчета. Май искаха да ме заковат за стената.
— Божичко. И какво стана?
— Очистих ги.
Той се вторачи в мен, както караше със сто и трийсет.
— Очистил си ги? Очистил си Клайнър младши?
Кимнах. Той помълча. Намали на сто и двайсет.
— Как стана?
— Издебнах ги. Трима претрепах с палка. На един прерязах гърлото. Клайнър младши удавих в басейна. Там се намокри списъкът. Всичко избеля.
— Божичко — повтори той. — Убил си пет души. Това е ужасно, Ричър. Как се чувстваш сега?
Свих рамене. Помислих за брат си Джо. Спомних си го като висок, недодялан младеж, малко преди да замине за Уест Пойнт. Спомних си как Моли Бет Гордън ми се усмихна и размаха тежкото кожено куфарче. Погледнах Финли и отговорих на въпроса с въпрос:
— А ти как се чувстваш, като ръсиш прах против хлебарки?
Той неволно разтръска глава като мокро куче.
— Значи останаха четирима.
Взе да мачка с пръсти волана, като че месеше хляб. Отправи поглед напред и въздъхна дълбоко.
— Имаш ли подозрения кой може да е десетият?
— Вече няма значение кой е — казах аз. — Сега е в склада заедно с другите трима. Не им достига работна ръка, нали разбираш? Тази нощ ще се редуват да пазят. Утре стават хамали. И четиримата.
Включих радиото на бентлито. Беше голямо и лъскаво. Стар английски модел. Но работеше. Хванах доста прилична станция. Слушах музиката и се мъчех да не заспя.
— Невероятно — каза Финли. — Как, по дяволите, може да почне такова нещо в градче като Маргрейв?
— Как е почнало ли? — рекох аз. — Още от Айзенхауер. Той е виновен.
— Айзенхауер? Че какво общо има той?
— Той построи магистралите. И с това е убил Маргрейв. Едно време старото областно шосе е било единственият път по тия места. Всичко живо е трябвало да минава през Маргрейв. Градчето било пълно с кръчми и странноприемници, пътниците спирали тук, харчели пари. После дошли магистралите, въздушният превоз поевтинял и градчето западнало. Превърнало се в точица върху картата, защото магистралата минава на двайсет километра от него.
— Значи магистралите са виновни — рече Финли.
— Кметът Тийл е виновен. За да спечели малко пари, общината продала терен за складовете, нали така? Старият Тийл уредил сделката. Но не му стигнал кураж да се опъне, когато разбрал, че парите са мръсни. Клайнър вече имал готова комбина и Тийл моментално подложил задник.
— Той е политик — каза Финли. — Те от пари не бягат. Пък и са били страшно много пари. С тях Тийл възроди целия град.
— Наводнил е целия град — поправих го аз. — Превърнал го е в помийна яма. Всички плуват в лайната. От кмета до онзи тип, дето лъска кората на вишните.
Пак замълчахме. Повъртях настройката на радиото и Албърт Кинг взе да ми обяснява, че си нямал никакъв късмет освен лошия.
— Но защо точно Маргрейв? — пак запита Финли.
Симпатягата Албърт се оплака, че го зарязвали всички освен неприятностите и лошият късмет.
