Изведнъж Финли ахна.
— Господи. Хартията за банкноти се състои почти изцяло от памук. С примес от лен. Те избелват банкнотите. Божичко, Ричър, те избелват мастилото. Невероятно. Избелват еднодоларовите банкноти и могат да си играят с четирийсет милиона листа.
Ухилих му се и той ми протегна ръка. Плеснахме длани и изревахме оглушително.
— Най-сетне разбра, колежанче — казах аз. — Точно така го правят. Няма съмнение. Разработили са процеса и отпечатват стотачки върху празните банкноти. Това е искал да каже Джо. Е унум плурибус. От едно стават много. От един долар — сто.
— Господи — повтори Финли. — Значи избелват мастилото. Е, сега всичко се променя, Ричър. Знаеш ли какво означава това? В момента складът е натъпкан догоре с четирийсет тона истински еднодоларови банкноти. Вътре има четирийсет милиона долара. Лежат на камари и чакат кога ще се махне бреговата охрана. Спипахме ги със смъкнати гащи, нали?
Аз се разсмях щастливо.
— Именно. С гащи около глезените. Вятър им вее голите задници. Затова подскачат толкова. Затова ги е страх.
Финли поклати глава. Ухили се към пустата магистрала.
— Как успя да се сетиш, по дяволите?
Не отговорих веднага. Наближавахме южните предградия на Атланта. Наоколо се издигаха нови строежи. Крановете чакаха в пълна готовност да разширят града из околните полета.
— Хайде да се движим стъпка по стъпка — казах аз. — Най-напред ще ти дам доказателство. Ще ти покажа кашон от климатик, натъпкан с истински еднодоларови банкноти.
— Тъй ли? Къде?
Озърнах се към него.
— В гаража на Столърови.
— За бога, Ричър — възкликна Финли. — Гаражът изгоря. Пък и в него нямаше нищо. Дори да е имало, сега там сигурно гъмжи от полиция и пожарникари.
— Няма сведения да е изгорял — рекох аз.
— Какви ги дрънкаш, дявол да те вземе? Нали ти казах, лично видях телекса.
— Къде си ходил на училище? — запитах аз.
— Какво общо има това?
— Въпрос на точност. Точността е навик. Може и да се придобие, ако имаш добри учители. Нали видя разпечатката на Джо?
Финли кимна.
— А помниш ли предпоследния ред?
— Столърови, гаражът — каза Финли.
— Правилно. Но помисли как е написано. Ако беше „Столър, гаражът“, щеше да става дума за гаража на Столър. Съществително, единствено число, както казват в училище, нали?
— Обаче?
— Не беше написано така — казах аз. — Ставаше дума за гаража на Столърови. Множествено число. Гаражът на двама души с фамилия Столър. А край игрището за голф не живееха двама души с тази фамилия. Джуди и Шърман не бяха женени. Само на едно място ще намерим двама Столърови — в старата къщичка, където живеят родителите на Шърман. Имат си и гараж.
Финли караше мълчаливо. Беше се върнал в прогимназията.
— Значи мислиш, че е скрил някой кашон при старците? — запита той най-сетне.
— Логично е — казах аз. — Кашоните в неговия гараж бяха празни. Но Шърман не е знаел, че ще умре миналия четвъртък. Значи сигурно е имал някъде скрити запаси. Очаквал е да мързелува още дълги години.
Вече навлизахме в Атланта. Отсреща се зададоха разклоненията на магистралата.
— Карай покрай аерогарата — рекох аз.
Заобиколихме града по бетонен виадукт. Отминахме аерогарата. Почнах да се ориентирам из бедняшкия квартал. Наближаваше седем и половина. В меката утринна светлина мястото изглеждаше съвсем прилично. Изгревът сякаш замазваше всичко грозно. Открих улицата и къщата, свита кротко зад телената ограда.
Слязохме от колата и аз поведох Финли към дворчето. Стигнахме до къщата. Кимнах му. Той извади значката и удари с юмрук. Вътре подът заскърца. Чухме тракане на резета и вериги. Вратата се отвори. Пред нас стоеше майката на Шърман Столър. Нямаше вид да е станала от леглото. Изглеждаше съвсем будна. Мълчеше и ни гледаше.
— Добро утро, мисис Столър — казах аз. — Помните ли ме?
— Вие сте полицейски служител — рече тя.
Финли й показа значката. Жената кимна.
— Заповядайте.
Последвахме я по коридора към тясната кухничка.
— С какво мога да ви помогна? — запита старицата.
— Бихме желали да огледаме гаража ви, госпожо — отвърна Финли. — Имаме основания да подозираме, че синът ви е скрил там крадено имущество.
Тя постоя мълчаливо сред кухнята. После се завъртя и откачи от стената ключ. Подаде ни го, без да каже нито дума. Тръгна по коридора и изчезна в някаква стая. Финли ме погледна и сви рамене. Излязохме и заобиколихме къщата.
Гаражът беше малък, паянтов, колкото за една кола. Финли отключи и дръпна вратата. Вътре имаше само два големи кашона. Стояха изправени един до друг в дъното. Същите кашони бях видял в новата къща на Шърман Столър. Корпорация „Островни климатици“. Само че тези тук бяха запечатани. Отстрани имаха серийни номера. Вгледах се. Според цифрите във всеки кашон трябва да имаше по сто хиляди долара.
Известно време стояхме неподвижно. Просто ги гледахме. После аз прекрачих напред и дръпнах единия. Извадих ножа на Морисън и щракнах острието. Срязах лентата. Дръпнах капака и съборих кашона.
Той се стовари с глух удар върху бетонния под. Отвътре бликна истинска книжна лавина. Наоколо се разпиляха хартийки. Купчина книжни пари. Хиляди и хиляди еднодоларови банкноти. Река от долари — нови, смачкани, на пачки, на снопчета, поотделно. Кашонът бълваше съдържанието си и приливът от пари достигна лъснатите обувки на Финли. Той клекна и зарови ръце в доларовото езеро. Сграбчи две шепи и вдигна ръце. В малкия гараж цареше полумрак. Само едно малко зацапано прозорче едва пропускаше бледите утринни лъчи. Финли клечеше, стиснал в едрите си ръце два снопа долари. Спогледахме се.
— Колко имаше вътре? — запита Финли.
Подритнах кашона, за да открия серийния номер. Наоколо се разхвърчаха още пари.
— Почти сто хиляди.
— Ами в другия?
Погледнах какво е изписано върху втория кашон.
— Сто бона и нещо. Сигурно са го натъпкали по-добре.
Той поклати глава. Пусна парите и зашари с ръце из купчината. После стана и започна да я подритва насам-натам. Като хлапе в камара есенни листа. Аз пристъпих до него. Смеехме се и пръскахме с ритници парите из целия гараж. Въздухът се изпълни с банкноти. Крещяхме и се тупахме по раменете. Танцувахме върху сто хиляди долара, разхвърляни из гаража.
Финли докара на заден ход бентлито до гаража. С ритници събрах парите на куп и се заех да ги тъпча обратно. Кашонът не ги побра. Сноповете и пачките се бяха разпаднали. Сега имах работа с безформена камара от отделни банкноти. Изправих кашона и взех да мачкам с всичка сила, но разбрах, че е невъзможно. На пода лежаха поне още трийсет бона.
— Да вземем запечатания кашон — предложи Финли. — За останалите пари ще дойдем по-късно.
— Капка в морето — казах аз. — По-добре да ги оставим на старците. Вместо пенсия. Наследство от сина им.
Финли се замисли. Небрежно сви рамене. Парите се въргаляха като боклук. Бяха толкова много, че изобщо не правеха впечатление.
— Добре — каза той.
