нещо. Върнах се и огледах лавиците още веднъж. Плъзнах пръст по списанията. Проверих датите под натруфените заглавия. Някои бяха издадени съвсем наскоро. Имаше към петнайсет от тази година. Поне една трета бяха излезли след уволнението на Хъбъл. След като бе напуснал банката. Тия неща се издаваха за банкери, но Хъбъл вече не беше банкер. И все пак още поръчваше тия дебели професионални списания. Още ги получаваше. Още четеше заплетените им текстове. Защо?
Издърпах наслуки две от списанията. Огледах кориците. Лъскави, дебели издания. Хванах ги за ръбчетата. Разтвориха се там, където бе чел Хъбъл. Прегледах страниците. Взех още списания. Разгърнах ги по същия начин. Седнах в креслото на Хъбъл. Омотах се по-плътно с хавлията и започнах да чета. Така изчетох цялата лавица. Отляво надясно, от началото до края. Всички списания. Отне ми около час.
После се захванах с книгите. Плъзнах пръст по прашните обложки. Трепнах и спрях, защото бях зърнал две познати имена. Келстийн и Бартоломю. Дебел стар том. С червена кожена подвързия. Техният доклад пред сенатската комисия. Издърпах го и почнах да прелиствам. Оказа се поразително четиво. Келстийн скромно го бе нарекъл Библия на борбата срещу фалшификаторите. И така си беше. Дори нещо повече. Обхващаше абсолютно всичко. Педантична история на всяка съществуваща система за фалшифициране. Множество примери за почти всички разкрити банди. Отпуснах тежкия том в скута си и продължих да чета още час.
Най-напред се насочих към проблема с хартията. Келстийн казваше, че там е ключът. Двамата с Бартоломю бяха написали подробно приложение по въпроса. Там се разказваше за онова, което вече знаех. За памучните и ленените влакна, за оцветителя, за цветните синтетични нишки. Хартията се произвеждаше от „Крейн енд Къмпани“ в Долтън, щата Масачусетс. Кимнах. Помнех отнякъде тази фирма. Май бях купувал техни коледни картички. Точно така — дебел, плътен картон и кремави пликове. Много ми бяха харесали. Компанията работеше за Министерството на финансите от 1879 година. Повече от век хартията се превозваше до Вашингтон с бронирани коли под въоръжена охрана. Нямаше нито един случай на кражба.
После оставих приложението и се заех с основния текст. Струпах върху бюрото цялата библиотека на Хъбъл. Пак я прелистих от край до край. Някои текстове препрочитах по два-три пъти. Цял се зарових в купища статии и отчети. Проверявах, сверявах, мъчех се да проумея тайнствените им термини. Непрестанно се връщах към дебелия сенатски доклад. Отново и отново препрочитах три пасажа. Първият беше за една стара фалшификаторска организация в Богота, Колумбия. Вторият — за още по-стара комбина в Ливан. През някаква гражданска война християнските фалангисти се свързали с гравьори от Армения. Третият разглеждаше основни химични проблеми. Беше претъпкан със сложни формули, но тук-там имаше по някоя дума на нормален език. Продължавах да препрочитам трите пасажа. Отидох до кухнята. Взех избелялата разпечатка. Дълго я гледах. Върнах се в тихия сумрачен хол, седнах под лампиона и отново потънах в четене и размисли.
Четенето не ме приспа. Точно обратното. Разсъни ме. Вдигна ми кръвното. Цял треперех от вълнение и изненада. Защото, когато приключих, вече знаех точно откъде намират хартия. Знаех точно как я набавят. Знаех, че миналата година са я пренасяли в онези кашони. Вече нямаше нужда да ходя чак до Атланта, за да видя с очите си. Знаех. Знаех какво трупа Клайнър в онзи склад. Знаех какво карат камионите ден след ден. Знаех какво означава заглавието на Джо. „E Unum Pluribus“. Знаех защо е преобърнал девиза. Знаех всичко, а разполагах с още двайсет и четири часа. Знаех цялата операция от начало до край. От игла до конец. Отвън и отвътре. А беше страхотна операция. Старият професор Келстийн твърдеше, че хартията е недостъпна. Но Клайнър опровергаваше тази заблуда. Клайнър бе открил начин да си достави хартия. Много прост начин.
Скочих от креслото и хукнах към мазето. Отворих сушилнята и измъкнах дрехите. Облякох се, подскачайки от крак на крак по бетонния под. Захвърлих хавлията. Изтичах в кухнята. Натъпках по джобовете всичко необходимо. Изскочих навън и зарязах вратата отворена. Втурнах се по чакъла към бентлито. Включих двигателя и подкарах на заден ход. Стрелнах се надолу по Бекман и рязко завих наляво към главната улица. Профучах с трясък през безмълвния град. Отминах закусвалнята, после завих по пътя към Уорбъртън и натиснах педала до ламарината.
Фаровете на бентлито бяха слабички. Какво да се прави, модел отпреди двайсет и пет години. До разсъмване имаше още няколко часа. Последните буреносни облаци отминаваха и от време на време луната надничаше иззад тях. Пътят непрекъснато лъкатушеше. Беше неравен и хлъзгав от пороя. Тежката стара кола подскачаше и занасяше настрани. Наложи се да намаля скоростта. По-добре десетина минути в повече, отколкото няколко часа пеш през нивите. А и още не ми се ходеше при Джо. Не исках още един Ричър да умре, след като е разбрал.
Отминах горичката. Едва я зърнах като тъмно петно на черния небесен фон. В далечината изникнаха лампите на затвора. Пламтяха ослепително сред нощния пейзаж. Отминах. Още километри наред ги виждах зад себе си в огледалото. После прекосих Франклин, минах през моста, напуснах Джорджия и навлязох в Алабама. Прелетях край старата кръчма, където бяхме вечеряли с Роскоу. Сега беше пуста и мрачна. След още километър и половина спрях пред мотела. Оставих двигателя включен и изтичах да събудя дежурния.
— Отседнал ли е при вас човек на име Финли? — запитах аз.
Той разтърка очи и отвори книгата.
— Номер единайсет.
Наоколо цареше нощен покой. Целият мотел бе задрямал и тих. Открих бунгалото на Финли. Номер единайсет. Шевролетът беше паркиран отпред. Заблъсках с юмруци по вратата. Най-сетне чух сърдито ръмжене. Още не бе в състояние да говори. Теглих на вратата два-три ритника.
— Излизай, Финли.
— Кой е? — долетя вик иззад вратата.
— Ричър. Отвори тая проклета врата.
За момент настана тишина. После вратата се отвори. Финли застана на прага. Явно ставаше от леглото. Беше по гащета и сива тениска. Смаях се. Подсъзнателно бях очаквал да спи с костюма от туид.
— Какво искаш, по дяволите? — запита той.
— Да ти покажа нещо.
Той примига и се прозина.
— Кое време е, мътните да те вземат?
— Не знам. Пет или шест сутринта. Обличай се. Заминаваме.
— Къде?
— В Атланта — рекох аз. — Имам да ти покажа нещо.
— Какво? Не можеш ли просто да обясниш по човешки?
— Обличай се, Финли — повторих аз. — Тръгваме.
Той изръмжа, но отиде да се облича. Позабави се доста. Към петнайсет минути. Хлътна в банята. Влезе си като нормален, току-що станал човек. А излезе самият Финли. С костюма и прочие.
— Добре — каза той. — Прави му сметката, Ричър, ако ме разкарваш за глупости.
Излязохме в тихата нощ. Отидох до колата. Той заключи бунгалото и ме последва.
— Ти ли ще караш?
— Защо? — изненадах се аз. — Имаш ли нещо против?
Стори ми се адски изнервен. Хвърли яростен поглед към лъскавото бентли.
— Не обичам да ме возят. Може ли аз да карам?
— Все ми е едно кой кара — рекох аз. — Само бъди така добър да седнеш в колата, по дяволите.
Финли се вмъкна зад волана и аз му подадох ключовете. С най-голямо удоволствие. Бях грохнал от умора. Той даде заден ход и изкара бентлито от паркинга. Зави на изток. Бързо караше. По-бързо от мен. Беше страхотен шофьор.
— И какво става? — запита Финли.
Погледнах го. Различих очите му в смътното сияние на таблото.
— Открих — казах аз. — Знам каква е цялата работа.
Той пак врътна глава към мен.
— Ще ми кажеш ли?
