Не беше лесно да вървя с тия студени, лепкави дрехи. Все едно бях навлякъл ризница. Но все пак се добрах до гаража и измъкнах връзката ключове. Отключих и щракнах лампата. Гаражът беше широк, за три коли. Но вътре стоеше само второто бентли. Колата на Хъбъл — същата като на Чарли. Великолепен тъмнозелен цвят, полиран често и с обич. Докато заобикалях колата, зърнах неясното си отражение. Търсех ръчна количка или нещо подобно. Гаражът бе пълен с градинарски сечива. Грамадна моторна косачка с кормило, маркучи, гребла. В отсрещния ъгъл зърнах количка с големи велосипедни колела.
Издърпах я в бурната нощ и се отправих към басейна. След кратко търсене открих двете пушки и мократа палка. Хвърлих пушките в количката, а палката пъхнах в джоба си. Проверих дали трупът на хлапака е с обувки и го вдигнах при пушките. Подкарах количката по алеята. Проврях се покрай бентлито и стигнах до камиона. Отворих задната врата и прехвърлих трупа вътре. Избутах го по-назад. Дъждът трещеше по покрива. После вдигнах първия убит и го метнах до Клайнър младши. Хвърлих пушките върху тях. Дотук двама прибрани.
После отмъкнах количката до другите трима. Те лежаха върху мократа трева и дъждът плющеше оглушително по грозните им костюми. Един по един ги откарах към камиона. Най-сетне и петимата бяха вътре.
След това повлякох количката към гаража. Прибрах я в същия ъгъл. На една лавица открих фенерче. Исках да огледам четиримата спътници на Клайнър младши. Изтичах назад през пороя и влязох в камиона. Включих фенерчето и се приведох над безформената камара трупове.
За хлапака вече знаех. Свалих маските и качулките на другите четирима. Плъзнах лъча по лицата им. Първите двама се оказаха пазачите от склада. В четвъртък ги бях наблюдавал с бинокъла, тъй че не се съмнявах. Е, не бих се заклел пред военен съд, но тази нощ хич не ми беше до формалности.
Другите двама разпознах от пръв поглед. Без капка съмнение. Бяха полицаи. Втората двойка от миналия петък. Онези, дето дойдоха да ме арестуват заедно с Бейкър и Стивънсън. През седмицата ги бях виждал на няколко пъти в участъка. Значи и те бяха в играта. Тайните резерви на кмета Тийл.
Пак излязох от камиона и върнах фенерчето в гаража. Заключих вратата и превит под дъжда, изтичах към къщата. Грабнах двете чанти, които бяха домъкнали. Отнесох ги в антрето и светнах лампата. Прегледах какво има вътре. Резервни маски и ръкавици. Кутия патрони за пушките. Чук. Торбичка с огромни пирони. И четири ножа. Същински скалпели. Нарязват те като едното нищо.
Взех захвърления лост. Вдигнах чантите. Пренесох целия багаж до камиона и го метнах върху труповете. После заключих задната врата и изтичах през дъждовните струи обратно към къщата.
Минах отсреща да заключа градинската врата. Тичешком се върнах в кухнята. Отворих фурната и изпразних джобовете си. Сложих всичко на пода. В шкафа открих две тави за печене. Разглобих пустинния орел и подредих частите върху едната тава. Сложих до тях резервните патрони. Върху втората оставих ножа, палката, ключовете, парите и разни хартийки. Пъхнах тавите във фурната и я включих на най- слабо.
Излязох навън и криво-ляво затворих вратата. Изтичах покрай бентлито и седнах в кабината на камиона. Не бях свикнал с таблото, но с малко опипване включих двигателя. Бавно дадох заден ход по алеята и излязох на Бекман Драйв. Подкарах надолу към града. Чистачките отчаяно се бореха с проливния дъжд. Заобиколих църковното площадче и продължих на юг. Градът беше пуст. Не се мяркаше жива душа.
След триста метра завих към дома на Морисън. Спрях отпред и зарязах камиона до новия линкълн. Заключих кабината. Изтичах през двора и метнах ключовете в полето отвъд оградата. Загърнах се по-плътно с якето и тръгнах назад под дъжда. Мислех напрегнато.
Вече от един час беше събота. До неделя оставаше по-малко от денонощие. Работата почваше да се избистря. Три неща знаех със сигурност. Първо, Клайнър се нуждаеше от специална хартия. Второ, тази хартия не можеше да се открие никъде в Щатите. Само че тук идваше третото: Складът бе претъпкан с нещо.
Смущаваха ме и надписите върху онези кашони. Не емблемата на „Островни климатици“. Не и печатният текст. Другото ме тормозеше. Серийните номера. Върху двата кашона, които видях, имаше правоъгълници с изписани на ръка номера. Вярвах на очите си. А и ченгетата от Джаксънвил споменаваха същото за товара в камиона на Столър. Дълги серийни номера, изписани на ръка. Но защо? Кашоните бяха добро прикритие. Чудесен камуфлаж. Хитър ход — да изнасят нещо от Флорида в кашони за климатици. Тъкмо продукт за износ по ония места. Кашоните бяха заблудили ченгетата от Джаксънвил. Един поглед — и толкоз. Но серийните номера продължаваха да ме мъчат. Ако в кашоните не е имало електроуреди, защо са изписвали серийни номера? Това вече докарваше камуфлажа до пълен абсурд. Какво значеха номерата, дявол ги взел? Що за гадост е имало в проклетите кашони?
Точно това се питах. И в крайна сметка получих отговора от Джо. Вървях под дъжда и си спомнях какво бе казал Келстийн за точността. Че Джо умеел да се изразява възхитително точно. Знаех това. Спомних си малкото, спретнато списъче, което бе изготвил. Надписът с главни букви. Инициалите. Колонката с телефонни номера. Двата реда най-долу. Столърови, гаражът. Грей, досие Клайнър. Трябваше пак да погледна списъка. Но изведнъж изпитах увереност какво ми подсказва Джо: ако искам да знам какво тъпче Клайнър в онези кашони, вероятно си струва да отскоча до гаража на Столърови и да погледна.
27
Щом влязох в къщата, най-напред се разрових за кафе из чудесната кухня на Чарли. След малко кафеварката забълбука. После отворих фурната. Извадих тавите. След един час нещата ми бяха изсъхнали. Коженият калъф на палката малко се бе вдървил. Иначе всичко беше наред. Сглобих пистолета и го заредих. Оставих го на масата. Готов дори и под ключ.
После взех разпечатката на Джо, за да проверя догадките си. Само че срещнах проблем. Голям проблем. Хартията беше съвсем суха, но върху нея нямаше нищо. Текстът бе изчезнал. Водата в басейна бе отмила мастилото. Оставаха само бледи размазани петна, но не успях да ги разчета. Свих рамене. Бях чел тия думи стотици пъти. Можех да се доверя на паметта си.
След това се отправих към мазето. Човърках котела на парното, докато най-сетне заработи. После се съблякох и метнах дрехите в електрическата сушилня на Чарли. Нагласих я за един час умерено сушене. Нямах представа какво точно правя. В армията с прането се занимаваше някакъв сержант. Взимаше дрехите, после ги връщаше чистички и изгладени. Откакто напуснах войската, просто купувах евтини дрехи и ги изхвърлях, щом се зацапат.
Изкачих се гол в банята. Дълго стоях под горещия душ и изчегъртах чернилката от лицето си. Накрая се увих в хавлия и слязох да пия кафе.
Все още не можех да тръгна за Атланта. Не биваше да се появявам нощем. Нямах нито документи, нито служебно положение. Една нощна визита можеше дами навлече неприятности. Трябваше да изчакам до утре. Нямах друг избор.
Реших да поспя. Изключих радиото в кухнята и се отправих към хола. Изгасих телевизора. Огледах се. Холът беше просторен и сумрачен. Дървена ламперия по стените. Огромни кожени кресла. До телевизора имаше музикална уредба. Някаква японска марка. Етажерка с компактдискове и касети. Предимно на „Бийтълс“. Хъбъл бе споменал, че се интересува от Джон Ленън. Че ходил да търси лобното му място в Ню Йорк и после обикалял из Ливърпул. Май имаше всичко на „Бийтълс“. Всички албуми плюс няколко пиратски издания и цялостна колекция дискове в изящна дървена кутия.
Над бюрото имаше библиотечка. Рафтове с професионални списания и дебели подвързани томове. Банкови справочници и отчети. Професионалната периодика заемаше около три педи от лавиците. Изглеждаха убийствено. Отделни бройки от нещо наречено „Банкияг Джърнъл“. Един брой „Банкърс Мегазин“. Два дебели броя на „Банк Мениджмънт“. И още — „Банкърс Мънтли“, „Бизнес Джърнъл“, „Бизнес Уийк“, „Економист“, „Кеш Мениджмънт Бюлетин“, „Файненшъл Поуст“. Всичко подредено най-строго по азбучен ред и по дати. Но бяха само отделни броеве от последните години. Нямаше цели течения. В края на лавицата бяха сложени бюлетини от Министерството на финансите и два броя на „Уърлд ъф Банкинг“. Странна подборка. Много строго ограничена. Може пък да бяха от най-неразбираемите издания. Та Хъбъл да си ги чете вместо приспивателно.
Лично аз нямаше да имам проблеми със съня. Вече тръгвах да търся легло, когато изведнъж осъзнах
