най-странни дейности. Сметнаха, че в разузнаването ще сме по-полезни, отколкото на фронта. Мобилизираха ни в Специалните части, от които, както навярно знаете, по-късно израсна ЦРУ Други хора имаха грижата да нападат врага със снаряди и бомби. От нас се искаше да атакуваме вражеската икономика. Разработихме план да съсипем нацистите чрез удар срещу валутата им. Произведохме стотици милиарди фалшиви райхсмарки. Бомбардировачи ги ръсеха над цяла Германия. Падаха от небето като конфети.
— Успя ли планът? — запитах аз.
— И да, и не. Без съмнение съсипахме икономиката им. Парите се обезцениха светкавично. Но, разбира се, много от техните предприятия използваха робски труд. А на роба му е все едно, че някой си там ще получи вместо заплата цяла торба хартийки. Освен това веднага възникнаха нови разменни средства. Шоколад, цигари и тъй нататък. Общо взето, успехът беше само частичен. Но, така или иначе, ние с Уолтър станахме най-големите фалшификатори в историята на човечеството. Разбира се, ако гледате само обема. Не претендирам да имам особен талант в печатарското дело.
— Значи Джо е търсил от вас идеи?
— Ние с Уолтър бяхме маниаци на тая тема — каза Келстийн. — Изследвахме цялата история на фалшифицирането. То е започнало незабавно след появата на първите книжни банкноти. И продължава до днес. Станахме експерти в тази област. Продължихме да се интересуваме и след войната. Донякъде поддържахме връзки с правителството. И ето че преди няколко години една комисия към Сената ни поръча да изготвим доклад. Без излишна скромност мога да заявя, че той се превърна в Библия на борбата срещу фалшификаторите. Естествено, брат ви го бе чел много пъти. Затова идваше да разговаря с мен и Уолтър.
— За какво разговаряхте? — запитах аз.
— Джо беше ново момче. Доведоха го да върши работа. Оказа се много талантлив младеж. Трябваше да изкорени фалшифицирането на долари. А това е невъзможно. И двамата му го казахме. Но той постигна почти пълен успех. Мислеше задълбочено и нанасяше ударите си с гениална простота. На практика премахна нелегалното печатане на пари в Съединените щати.
Седях в тесния кабинет и слушах стареца. Келстийн познаваше Джо по-добре от мен. Бе споделял неговите надежди и планове. Заедно бяха празнували всяка победа. Бяха тъгували след неуспехите. Бяха водили дълги спорове, за да стигнат до истината. А аз разговарях за последен път с Джо на погребението на майка ни, и то съвсем накратко. Тогава не го попитах какво работи. За мен той бе по-големият брат. Просто Джо. Не познавах живота му на държавен служител със стотици подчинени, комуто Белият дом е поверил най-важни проблеми и от когото се възхищава дори стар хитрец като Келстийн. Седях в креслото и сърцето ми се свиваше. Бях загубил нещо, без изобщо да знам, че съм го имал.
— Системите му бяха блестящи — продължаваше Келстийн. — Анализът възхитителен. Набеляза си две цели — мастилото и хартията. В крайна сметка всичко опира до мастило и хартия, нали? Ако някой се докопаше до подходящо мастило или хартия, хората на Джо го разкриваха за броени часове. След някой и друг ден фалшификаторът хлътваше зад решетките. Нелегалното печатане в Щатите спадна с деветдесет на сто. А Джо гонеше останалите десет процента тъй безпощадно, че почти винаги ги залавяше, преди да пласират стоката. Възхищавах му се.
— И къде беше проблемът? — запитах аз.
Келстийн леко раздвижи крехките си бели ръце, сякаш заменяше един сценарий със следващия.
— Проблемът беше в чужбина. Извън Съединените щати. Там положението е съвсем друго. Знаете ли, че извън САЩ има двойно повече долари, отколкото в страната?
Кимнах. Описах накратко какво съм узнал от Моли за валутата в чужбина. За вярата и доверието. За страха от внезапен спад в търсенето на долари. Келстийн доволно кимаше, сякаш слушаше отличник на изпит.
— Точно така. Това вече не е толкова престъпление, колкото политика. В крайна сметка всяко правителство е задължено да защитава валутата си. Ние имаме двеста и шейсет милиарда долара в чужбина. Доларът е неофициална валута в десетки страни. Например в днешна Русия доларите са повече от рублите. На практика излиза, че Вашингтон е получил огромен външен заем. При всички други обстоятелства подобен заем щеше да ни струва двайсет и шест милиарда годишно само за лихвите. А сега харчим само колкото е потребно, за да печатаме върху хартийки портретите на покойни политици. Това е то, мистър Ричър. Идеалният бизнес за всяко правителство — да печата валута за износ. Тъй че в действителност с работата си Джо носеше на тази страна по двайсет и шест милиарда долара всяка година. И я вършеше с неописуема енергия.
— Къде беше проблемът? — повторих аз. — Географски, искам да кажа.
— Основно на две места — каза Келстийн. — Първо, в Близкия изток. Джо смяташе, че в долината Бекаа има завод, който произвежда съвършени банкноти от сто долара. Но не можеше да стори почти нищо. Били ли сте там?
Поклатих глава. Преди време служих известно време в Бейрут. Виждал съм хора да тръгват към Бекаа по една или друга причина. Малцина се връщаха.
— Ливанска територия под сирийски контрол — продължи Келстийн. — Джо я наричаше Зоната на смъртта. Там има какво ли не. Лагери за обучение на терористи, лаборатории за обработка на наркотици и тъй нататък. Включително и чудесно копие на нашия Монетен двор.
Замислих се. Спомних си за службата в Бейрут.
— Кой ги закриля?
Келстийн пак се усмихна. Кимна.
— Уместен въпрос. Инстинктивно схванахте най-важното: операция с подобен мащаб е тъй явна, тъй сложна, че трябва да бъде закриляна по някакъв начин. Джо смяташе, че това става под контрола, а може би и по пряка заповед на сирийското правителство. Естествено, нямаше как да се намеси. Според него единственото решение беше дипломатическо. При неуспех препоръчваше въздушни удари. Някой ден може и това да стане.
— А второто място?
Той посочи с пръст към мръсния прозорец. Зад стъклото Амстердам Авеню отиваше на юг.
— Южна Америка. Вторият източник е Венецуела. Джо го засече. По този въпрос работеше. От Венецуела пристигат фалшиви долари с изключително качество. Но предприятието е частно. Няма и сянка от съмнение за държавна намеса.
Кимнах.
— Това вече го знаем. Цялата работа се върти около някой си Клайнър с база в Джорджия, където убиха Джо.
— Точно така — потвърди Келстийн. — Хитрият мистър Клайнър. Това е негова работа. Той командва парада. Сигурни бяхме. Как е той?
— Изпаднал е в паника. Убива наред.
Келстийн тъжно поклати глава.
— Очаквахме да се стресне. Той защитава фантастична операция. Най-добрата, която сме виждали.
— Най-добрата ли?
Келстийн кимна възторжено.
— Фантастична. Какво знаете за фалшифицирането?
Свих рамене.
— Повече, отколкото миналата седмица. Но навярно не е достатъчно.
Келстийн кимна и предпазливо размърда в креслото крехкото си тяло. Очите му светнаха. Готвеше се за лекция по любимия си предмет.
— Има два вида фалшификатори. Некадърни и способни. Способните вършат всичко както си му е редът. Знаете ли каква е разликата между офсет и дълбок печат?
Свих рамене и поклатих глава. Келстийн взе едно списание от най-близката купчина и ми го подаде.
— Отгърнете. На която и да е страница. Пипнете хартията. Гладка е, нали? Това се нарича офсет. Така печатат буквално всичко — книги, списания, вестници. Валяк, намазан с мастило, минава по чистата хартия. Но дълбокият печат е нещо друго.
