Лесни за убиване

и не можеш просто да се преструваш, че няма нищо такова.

— Не съм направил нищо лошо.

— Грешиш, Ричър. Ти изпрати в болницата двама души. Направил си го пред очите им. Онези са бандити, няма съмнение, но тук си има правила. И ти си ги нарушил.

В коридора се чуха стъпки, шумни, тежки и забързани. Най-вероятно на трима мъже. Вратата се отвори. Влезе Диърфийлд. Двамата пазачи бяха по петите му. Той заговори на Джоди, без да обръща внимание на Ричър:

— Разговорът с клиента ви приключи, мис Джейкъб.

Тръгнаха към стаята с голямата маса. Най-отпред крачеше Диърфийлд, двамата местни агенти подпряха Ричър от двете страни, а Джоди ги последва. Влязоха в стаята и Джоди премигна от силната светлина. До стола на Ричър беше сложен още един. Диърфийлд мълчаливо посочи натам. Седнаха. Ричър стисна ръката на приятелката си под прикритието на махагоновия плот на масата.

Двамата пазачи заеха поста си край стената. Агентите се подредиха както преди — Поултън, Ламар, Блейк, Диърфийлд и Козо, седнал сам, през два стола. Сега на масата беше поставен плосък касетофон. Диърфийлд протегна ръка и натисна бутона за запис. Обяви датата, часа и мястото. После изреди имената на деветимата присъстващи и сложи ръце на масата.

— Алън Диърфийлд разговаря със заподозрения Джак Ричър — продължи той. — Арестуван сте по следните две обвинения…

Замълча за момент.

— Първо, за нападение и грабеж, при утежняващи вината обстоятелства, над две лица, чиято самоличност на този етап не е категорично установена. — Джеймс Козо се наклони напред. — Второ, за подпомагане и съдействие на престъпна организация, занимаваща се с изнудване. — Диърфийлд се усмихна и продължи: — Не сте длъжен да казвате каквото и да било. Ако кажете нещо, то ще бъде записано и може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокатска защита. Ако не разполагате със средства, за да си го позволите, ще ви бъде осигурен служебен адвокат от щата Ню Йорк.

Протегна ръка и спря касетофона.

— Е, направих ли го както трябва? Имайки предвид какъв специалист си по делото „Миранда“.

Ричър мълчеше. Диърфийлд се усмихна пак и натисна бутона за запис.

— Разбирате ли правата си? — попита той.

— Да — отговори Ричър.

— Имате ли какво да кажете на този етап?

— Не.

— Потвърждавате ли?

— Да — каза Ричър.

Диърфийлд кимна.

— Записано е.

Пак изключи касетофона.

— Искам изслушване в съда за освобождаване под гаранция — каза Джоди.

Диърфийлд поклати глава.

— Не е необходимо — възрази той. — Ще го освободим на негова отговорност.

Настъпи мълчание.

— Ами другият въпрос? — попита Джоди. — С двете жени?

— Разследването продължава — отговори Диърфийлд. — Клиентът ви е свободен.

5

Той излезе от сградата малко след три сутринта. Джоди беше възбудена и се колебаеше дали да остане с него, или да се върне в офиса си, за да си довърши работата. Ричър я убеди да направи второто. Единият от младшите агенти я откара до Уолстрийт. Върнаха вещите на Ричър, без пачката откраднати банкноти. Другият млад агент го закара до Гарисън, като взе деветдесетте и три километра за четирийсет и седем минути. Червеният буркан, свързан с гнездото за запалката на таблото, работеше през цялото време. Мигащата му светлина прорязваше мъглата. Беше тъмно и студено, пътят беше мокър и хлъзгав. Агентът мълча през целия път. Караше, без да спира, докато не стигна до алеята пред къщата на Ричър в Гарисън, и потегли назад веднага щом вратата на колата се затвори. Ричър проследи с очи мигащата светлина, докато не изчезна в мъглата, обърна се и пое към къщата си.

Беше я получил в наследство от Лион Гарбър — бащата на Джоди и някогашен негов командващ офицер. Тогава, в началото на лятото, беше преживял една седмица, изпълнена с изненади — и добри, и лоши. Беше срещнал Джоди отново, беше разбрал, че е била омъжена и че се е развела, че старият Лион е мъртъв и че къщата вече е негова. Беше влюбен в Джоди в продължение на петнайсет години, още откакто я беше видял за първи път в една военна база във Филипините. Тогава тя беше на петнайсет, на прага на поразителна женственост, но беше дъщеря на шефа му и той бе потиснал чувствата си като някаква тайна вина и никога не им бе позволил да видят бял свят. Чувстваше, че това би било предателство към нея и към Лион, а да предаде Лион би било последното, което би допуснал, защото за него Лион беше като принц сред останалите и той го обичаше като баща. Поради което Джоди му беше като по-малка сестра, а човек не може да изпитва към сестра си чувства, различни от братската обич.

По една случайност беше попаднал на погребението на Лион и там бе срещнал Джоди отново, а след два дни притеснения тя му бе признала, че е изпитвала същите чувства и че не ги е споделила по същите причини. Беше нещо като гръм от ясно небе — неочаквано щастие през онази седмица на изненади.

Срещата с Джоди беше добрата изненада, а смъртта на Лион лошата — това беше ясно. Не му беше лесно да определи наследяването на къщата — то беше и добро, и лошо. Ричър получаваше първокласен имот, за половин милион долара, на брега на река Хъдсън, срещу военната академия „Уест Пойнт“. Къщата беше много удобна. Но си беше и проблем. Закотвяше го по много неприятен начин. Уседналият живот го объркваше. Толкова често се беше местил, че не можеше да си представи как би могъл да прекара остатъка от живота си на едно място. А и никога дотогава не беше живял в къща. Казармени помещения, офицерски бунгала и мотели — това бяха жилищата му. Бяха се превърнали в негова втора природа.

Терзаеше се от мисълта, че притежава собственост. През целия си живот не бе притежавал нищо, което да не се побира в джобовете му. Като дете бе имал топка за бейзбол, и толкова. Като възрастен имаше един период от седем години, в които притежаваше само чифт обувки, които предпочиташе пред стандартния военен модел. Веднъж една жена му подари портфейл с прозрачно прозорче, в което беше сложила снимката си. След време престана да се вижда с жената и махна снимката, но задържа портфейла. Останалите шест години от службата прекара само с обувките и портфейла. След като се уволни, добави и четка за зъби. Беше пластмасова, разглобяваше се на две половинки и можеше да се защипе за джоба като химикалка. Имаше и ръчен часовник, армейски, който в началото беше „техен“, но след това стана негов, защото не си го поискаха обратно. И толкова. Обувките на краката, дрехите на гърба, дребни банкноти в джобовете на панталоните, по-едри банкноти в портфейла, часовник на ръката и четка за зъби в джоба.

Сега имаше къща, а къщата е сложно нещо. Голямо, осезаемо, сложно нещо. Започваше с мазето. Мазето представляваше огромно тъмно пространство с бетонен под и бетонни стени, с открити греди над главата, като оголени кости. Там долу имаше тръби, кабели и машини. И пещ. Някъде навън беше заровен резервоар за гориво. Имаше и кладенец. През стената минаваха дебелите тръби на канализацията. Всичко представляваше много сложен механизъм, а той не знаеше как действа.

Горе изглеждаше по-нормално. Имаше лабиринт от стаи, до една приятно занемарени и неугледни. И всички си имаха своите тайни. Някои от ключовете за осветлението не работеха. Един прозорец не можеше да се отваря. Печката в кухнята беше твърде сложна, за да я използва. Цялата къща скърцаше и пукаше нощем, с което му напомняше, че е истинска и че трябва да мисли за нея.

Къщата обаче имаше и нефизическо измерение — бюрократичното. В пощенската кутия беше дошло някакво писмо относно нотариален акт. Трябваше да мисли за застраховка и за данъци. Трябваше да плаща за събирането на сметта. И за доставката на газ. Събираше всички подобни