Лесни за убиване

писма в едно чекмедже в кухнята.

Единствената вещ, която купи за къщата, беше една метална цедка за старата кафе машина на Лион. Реши, че това е по-разумно, отколкото всеки път да тича до магазина, за да купува книжни филтри.

В четири и десет сутринта той напълни цедката с кафе от кутията, наля вода и включи машината, после изплакна голяма чаша и я сложи на плота. Седна на един стол, облегна лакти на плота и се загледа в тъмната течност, която започна да изпълва каната. Машината беше много стара и клеясала отвътре. Обикновено кафето ставаше за пет минути. На четвъртата чу изскърцването на автомобилни гуми по асфалта отвън. Джоди не е издържала в офиса, помисли си. Надеждата му трая около минута и половина, докато колата не взе завоя и мигащата червена светлина не обля кухненския прозорец от ляво на дясно. След това угасна и моторът утихна. Вратите се отвориха и се чуха стъпки по чакъла отпред. Стана и изгаси лампата. Надникна през прозореца и видя два силуета, които се взираха през мъглата към пътеката за входната врата. Отдръпна се. Стъпките замряха и звънецът издрънча.

В антрето имаше два електрически ключа. Единият беше за лампата на верандата. Не беше сигурен кой е точно. Рискува с единия, не сгреши и видя светлината през стъклото на вратата. Отвори. Лампата — силен прожектор горе вдясно — освети лицето на Нелсън Блейк и част от Джулия Ламар, която не беше в неговата сянка. Лицето на Блейк не изразяваше нищо, освен напрежение. Ламар все още гледаше враждебно и с презрение.

— Не си си легнал — отбеляза Блейк. Беше констатация, а не въпрос.

Ричър кимна.

— Влезте — каза той.

Ламар поклати глава. Жълтеникавата светлина освети косата й.

— По-добре да не влизаме — рече тя.

Блейк пристъпи от крак на крак.

— Можем ли да отидем някъде? Да закусим?

— В четири и половина сутринта? — учуди се Ричър. Наблизо няма такова място.

— Можем ли да поговорим в колата? — предложи Ламар.

— Не — отговори Ричър.

Патова ситуация. Ламар погледна встрани, а Блейк отново се размърда.

— Влезте — повтори Ричър. — Тъкмо направих кафе.

Обърна се и тръгна към кухнята. Отвори един шкаф и извади още две чаши. Изплакна ги от прахта и чу скърцането на пода в антрето. Първи влезе Блейк, после Ламар, с по-леки стъпки. След това вратата се затвори.

— Нямам захар и сметана — извика Ричър.

— Няма значение — отговори Блейк.

Стоеше на прага на кухнята, близо до антрето — не желаеше да го обвинят в нарушаване неприкосновеността на чуждия дом. Ламар влезе след него и огледа кухнята с нескрито любопитство.

— За мен не — каза тя.

— Пийни малко кафе, Джулия — обади се Блейк. — Беше дълга нощ.

Прозвуча като нещо средно между заповед и бащинска загриженост. Ричър го погледна изненадано и напълни трите чаши. Взе своята и се облегна на плота в очакване.

— Трябва да поговорим — започна Блейк.

— Коя е третата жертва? — попита Ричър.

— Лорейн Стенли. Сержант.

— Къде?

— Служила е някъде в Юта. Открили са я мъртва в Калифорния вчера сутринта.

— Същият почерк?

Блейк кимна.

— До най-малката подробност.

— Същата история?

Блейк отново кимна.

— Оплакване от тормоз, печели делото, после обаче напуска въпреки това.

— Кога?

— Оплакването е направила преди две години, а е напуснала преди една. Връзката с армията не е съвпадение, повярвай ми.

Ричър отпи от кафето. Беше слабо и блудкаво. Явно машината беше задръстена от варовикови отлагания. Вероятно съществуваше някакъв начин да се почисти.

— Не съм чувал за тази жена — каза той. — Никога не съм служил в Юта.

Блейк кимна.

— Може ли да поговорим? — попита той.

— Нали говорим?

— Да седнем някъде.

Ричър кимна и ги поведе към всекидневната. Остави чашата си на масичката и дръпна щорите, за да открие тъмнината навън. Прозорецът гледаше на запад, към реката. Щяха да минат часове, преди слънцето да освети небето.

Имаше три канапета, подредени в правоъгълник около студената камина, пълна с пепел от миналата зима. Последните приятни пламъци, на които се бе радвал бащата на Джоди. Блейк седна с лице към прозореца, а Ричър — срещу него. Ламар се помъчи да покрие коленете си с късата пола, докато сядаше срещу камината. Кожата й имаше същия цвят като пепелта.

— Продължаваме да твърдим, че психологическият профил е верен — отбеляза тя.

— Браво на вас.

— Бил е някой точно като теб.

— Смяташ ли, че е възможно? — попита Блейк.

— Кое? — попита Ричър.

— Че може да е военен.

— Питаш ме дали един военен може да бъде убиец?

Блейк кимна.

— Имаш ли мнение по въпроса?

— Мнението ми е, че въпросът всъщност е глупав. Все едно да ме питате дали жокеят може да язди.

Замълчаха. Откъм мазето се чу пуфтенето на пещта, после дъските на пода запукаха от нагряването на тръбите под тях.

— При първите две жертви изглеждаше нормално да заподозрем теб — каза Блейк.

Ричър не отговори.

— Затова те наблюдавахме.

— Това извинение ли е?

Блейк кимна.

— Да, струва ми се.

— Защо тогава ме прибрахте, след като сте знаели, че не съм аз?

Блейк се почувства неловко.

— Искахме, предполагам, да покажем, че сме постигнали някакъв напредък.

— Да покажете напредък, като прибирате не този, когото трябва? Не на мен тия.

— Вече се извиних — отвърна Блейк.

— Открихте ли някой, който е познавал и трите? — попита Ричър.

— Още не — намеси се Ламар.

— Смятаме, че предишните лични контакти може и да не са толкова съществени — каза Блейк.

— Преди два часа мислехте точно обратното. Казахте ми, че като голям техен приятел съм почукал на вратите им, те са ме пуснали да вляза и така нататък.

— Не ти — обади се Блейк. — Някой като теб, това е. Сега си мислим, че може би грешим. Този тип убива определена категория жени, нали? Които се оплакват от сексуален тормоз, а след това напускат. Така