— Знам това. И искам да проверя докъде си готов да стигнеш.
— Ще стигнем дотам, докъдето трябва, Ричър. Ние сме ФБР. В момента сме притеснени. Нямаме намерение да губим време. Не можем да си го позволим.
Ричър отпи от кафето си. Имаше по-добър вкус от предишното, което беше направил той. Може би беше сложила повече кафе. Или по-малко.
— Е, кажи ми лошата новина.
— Проверка на данъчните.
— Мислиш, че ще ме уплашиш с това? Нямам какво да крия. Ако намерят някакъв доход, който съм забравил, ще им бъда много благодарен. Имам нужда от пари.
— Също и приятелката ти.
Ричър пак се разсмя.
— За бога, Джоди е адвокат от Уолстрийт. Скоро ще стане съдружник в голяма фирма. Ще се справи с данъчните, без да й мигне окото.
— Говоря сериозно, Ричър.
— Не, поне досега.
Блейк погледна към пода.
— Козо има хора, които работят под прикритие на улицата. Петросян ще се поинтересува кой е подредил така момчетата му снощи. Хората на Козо могат да му споменат името ти.
— И?
— Могат да му кажат къде живееш.
— И мислиш, че с това ще ме изплашиш? Погледни ме, Блейк. Слез на земята. В целия свят може би има десет души, от които би трябвало да се страхувам. Малко вероятно е този тип, Петросян, да е един от тях. Ако иска да се захване с мен, ще го изпратя в града в сандък по реката.
— Чувал съм, че не е от мекушавите.
— Сигурен съм, че не е. Само че дали е достатъчно твърд?
— Според Козо бил извратен тип. Във всичките му екзекуции има някакъв сексуален елемент. Труповете винаги са на видно място, без дрехи, необичайно обезобразени. Мъже или жени, все му е едно. Диърфийлд ни разказа всичко това. Говорихме доста.
— Ще поема риска.
Блейк кимна.
— Знаех си, че ще го кажеш. Умеем да преценяваме хората. Това е занаятът ни, както ти казах. Питахме се как ще реагираш на нещо различно. Ами ако Петросян не получи твоето име и адрес, а името и адреса на приятелката ти?
6
— Какво смяташ да правиш? — попита Джоди.
— Не знам — отвърна Ричър.
— Не мога да повярвам, че действат по този начин.
Бяха в кухнята на Джоди, на четвъртия етаж на една сграда в Манхатън, в долната част на Бродуей. Блейк и Ламар го бяха оставили в Гарисън и двайсет минути по-късно той не се стърпя и подкара на юг, към града. Джоди се прибра в шест сутринта, с желанието да хапне нещо и да вземе душ, и го завари да я чака във всекидневната.
— Сериозно ли говореха?
— Не знам. Сигурно.
— По дяволите! Не мога да повярвам!
— Отчаяни са — каза той. — И са нагли. Обичат да побеждават. Те са елит. Събери всичко това заедно и ще разбереш за какво става дума. Виждал съм го и друг път. Някои от нашите бяха същите. Бяха готови на всичко.
— С колко време разполагаш?
— Трябва да им се обадя най-късно в осем. С готово решение.
— Е, какво смяташ да направиш?
— Не знам — повтори той.
Палтото й беше метнато върху облегалката на един стол. Тя крачеше нервно напред-назад в розовата си рокля. Двайсетте и три часа безсъние не й личаха по нищо, освен по леките сенки под очите.
— Не могат да го направят безнаказано, нали? — предположи тя. — Може би не са го мислили сериозно.
— Може би — отговори той. — Но това е хазарт. При всички случаи няма да сме спокойни. Никога.
Джоди седна на един стол и кръстоса крака, после наклони глава назад и я разтърси, докато косата й се разпиля по раменете. Тя имаше всичко, което липсваше на Джулия Ламар. Един посетител от чужда планета би определил и двете като жени, с еднакви външни белези, коси, очи, ръце и крака, но едната като мечта, а другата — като кошмар.
— Просто нещата отидоха твърде далеч — каза той. — И вината е само моя, това е. Прекалих с разиграването само защото тя ми стана неприятна от самото начало. Реших да ги подразня, да им опъна малко нервите, а най-накрая да се съглася. Те обаче ме изненадаха, преди да стигна до финала.
— Тогава ги накарай да оттеглят думите си. Помогни им, започни отначало.
Ричър поклати глава.
— Не. Да заплашват мен е едно. Но намесиха теб и чашата преля. След като са способни дори само да си помислят подобно нещо, да вървят по дяволите.
— Сериозно ли го казаха? — попита тя отново.
— Най-безопасно е да го приемем за сериозно.
Тя кимна.
— Това ме плаши. И, струва ми се, пак ще се страхувам, поне малко, дори и да се откажат от думите си.
— Точно така — кимна Ричър. — Няма връщане назад.
— Но защо? Защо са толкова отчаяни? И защо са тези заплахи?
— Тежко минало — отвърна Ричър. — Всеки мрази всички останали. Това ми каза Блейк. И е истина. Един военен полицай не би се изпикал на Куонтико, дори и да гори. Заради Виетнам. Баща ти може би ти е разказвал. Той е добър пример.
— Какво е станало във Виетнам?
— Имаше едно правило. Всички, които късаха призовките, бяха грижа на ФБР. Дезертьорите бяха наш проблем. Някои отиваха в затвора, но други се връщаха пак в ротата. Джунглата не беше място за забавления, а наборните бюра не се пукаха по шевовете от доброволци, помниш ли? Военните полицаи успокояваха по-свестните и ги връщаха обратно, а Бюрото ги арестуваше пак, по пътя към летището. Военните полицаи беснееха. Хувър беше нетърпим. Това си беше война за надмощие, каквато не си виждала. Като резултат един съвършено разумен човек като Лион не можеше да говори с ФБР по никакъв повод. Не вдигаше телефона, не отговаряше на писмата им.
— И все още ли е така?
Ричър кимна.
— Институциите имат силна памет. Никога не забравяй, никога не прощавай.
— Дори и когато са изложени на опасност жени?
Той сви рамене.
— Никой не е твърдял, че институциите мислят рационално.
— Значи наистина им е нужен някой?
— Ако искат да постигнат каквото и да било…
— Но защо точно ти?
— По много причини. Свързан съм с два от случаите, успяха да ме намерят, бил съм достатъчно високо в йерархията, за да знам къде да търся, а от сегашното поколение има хора, които все още ми дължат някоя и друга услуга.
