Лесни за убиване

Тя кимна.

— Значи, като обобщим всичко, намеренията им са сериозни.

Ричър не отговори.

— Какво ще правим?

— Можем да мислим паралелно — отвърна той.

— Как?

— Като дойдеш с мен.

Джоди поклати глава.

— Няма да ми позволят да дойда с теб. А и без това не мога. Това може да продължи седмици, нали? Трябва да работя. Предстои ми повишение.

Той кимна.

— Можем да направим нещо друго.

— Какво?

— Мога да накарам Петросян да се покаже.

Джоди го изгледа мълчаливо.

— Все едно, че ще цакам с асото им — добави Ричър.

Тя вдигна очи към тавана, после замислено поклати глава.

— Във фирмата имаме едно правило — каза тя. — Винаги се питаме: И какво още? Да вземем например някой фалирал, когото търсим. Понякога откриваме, че си е скътал доста пари настрана, но не ни казва, крие от нас, мами ни. Първата ни работа е да се запитаме: И какво още. Какво още прави той и какво още крие от нас.

— Е, и?

— Какво всъщност правят те тук? Може би онези жени изобщо не ги интересуват. Може би са тук заради Петросян. Предполагам, че този тип е умен и непрекъснато им се изплъзва. Не могат да го уличат в нищо. Няма свидетели, няма доказателства. Може би Козо се опитва, чрез Ламар, Блейк и с твоя помощ, да се добере до него? Направили са ти психологически профил, нали? Ясно им е как мислиш и как ще реагираш. Знаят, че ако ме заплашат с Петросян, първата ти мисъл ще е да го отстраниш. Тогава ще имат една грижа по-малко, без съдебен процес, какъвто и бездруго едва ли биха спечелили. И никой не би могъл да докаже, че цялата работа има нещо общо с ФБР. Може би просто искат да те използват като убиец. Нещо като ракета с дистанционно управление. Активират те и ти излиташ.

Ричър не отговори.

— Или може би е нещо друго. Убиецът на жените, изглежда, е доста умен, нали? Никакви улики, никакви следи. Няма да е никак лесно да го пипнат. В такъв случай може би се надяват ти да го ликвидираш. Може да нямат достатъчно доказателства, за да убедят съда, но каквото имат, е предостатъчно за теб. В такъв случай ти отмъщаваш заради жените, които си познавал, и всичко приключва бързо и ефикасно, без никой да е в състояние да докаже, че те имат нещо общо с цялата работа. Нещо като вълшебен куршум. Изстрелват те в Ню Йорк, а ти улучваш мишената, където и да се намира.

Ричър мълчеше.

— Може изобщо да не са те подозирали — продължи Джоди след малко. — Може би не са искали да открият убиеца, а някой, който е готов да го убие.

Джоди млъкна. Отвън долитаха звуците на ранното утро. Денят се очертаваше сив и мрачен, а шумът от движението на улицата постепенно се усилваше.

— Може би и двете — каза Ричър. — Може би искат и Петросян, и убиеца.

— Не са глупави — отбеляза тя.

— Без никакво съмнение.

— В такъв случай какво смяташ да правиш?

— Не знам. Знам само, че не мога да отида в Куонтико и да те оставя тук сама, в града, в който действа Петросян. Просто не мога да постъпя така.

— Ами ако заплахата им не е сериозна? Възможно ли е ФБР наистина да направи нещо подобно?

— Движиш се в кръг. Отговорът е, че не знаем. Там е цялата работа. Това е ефектът, който те търсеха. Незнанието е достатъчно, нали?

— Ами ако не отидеш?

— Тогава ще остана тук и няма да отделям очи от теб, докато и на двамата не ни писне. След това и бездруго ще подгоня Петросян, независимо дали те са се шегували, или са били сериозни.

— А ако отидеш?

— Тогава ще ме държат в шах със заплахата срещу теб. А какво мислиш, че значи „шах“ според тях? Ще мога ли да се измъкна, след като намеря онзи тип? Или ще искат и да го убия?

— Хитри са — отбеляза Джоди.

— Защо не говорят направо?

— Не могат да поискат такова нещо от теб просто така. Би било абсолютно незаконно. А и бездруго не бива да го правиш.

— Няма да мога ли?

— Не това. Не бива да ликвидираш Петросян или убиеца.

— Защо?

— Защото след това ставаш собственост на ФБР, Ричър. Две убийства, явна саморазправа, с тяхно знание. Под носа им. Ще те държат в ръцете си до края на живота ти.

Ричър опря длани на рамката на прозореца и се взря в улицата.

— В страхотна ситуация си, няма що — каза Джоди. — Всъщност и двамата сме.

Ричър не отговори.

— Е, какво ще правиш? — попита тя.

— Ще помисля — отвърна той. — До осем часа има още време.

Тя кимна.

— Но мисли внимателно. Не прави нищо, за което после ще съжаляваме.

Джоди се върна на работа. Перспективата да стане съдружник я зовеше. Ричър остана сам в апартамента й и мисли усилено в продължение на около трийсет минути, после говори по телефона още двайсет. Блейк беше казал, че все още има хора, които са му задължени. След това, в осем без пет, се обади на номера, който му беше дала Ламар. Тя вдигна слушалката след първото позвъняване.

— Ще участвам — каза той. — Не ми е приятно, но ще го направя.

Последва кратка пауза. Ричър си представи кривите зъби, оголени в усмивка.

— Иди си у вас и си приготви багажа — каза тя. — Ще те взема точно след два часа.

— Не, ще отида да видя Джоди. Ще чакам на летището.

— Няма да летим.

— Така ли?

— Не. Никога не пътувам със самолет. Ще отидем с кола.

— До Вирджиния? За колко часа ще стигнем?

— За пет-шест.

— Шест часа! В една кола с теб!? Забрави.

— Ще правиш каквото ти се казва, Ричър! Ще се видим в Гарисън след два часа.

Офисът на Джоди беше на четирийсетия етаж в един шейсететажен небостъргач на Уолстрийт. Във фоайето имаше денонощна охрана, но Ричър имаше пропуск от фирмата на Джоди, с който можеше да влиза когато си поиска. Завари я сама в кабинета й. Преглеждаше сутрешната информация от пазарите в Лондон.

— Добре ли си? — попита я той.

— Чувствам се уморена.

— Трябва да се прибереш вкъщи.

— Да. Май наистина ще заспя…

Ричър отиде до прозореца и се взря в светлата ивица на хоризонта.