— Нищо не разбирам от коне.
Кармен сви рамене.
— Може и да не забележат. Те не забелязват доста неща. Например, че Слуп ме пребива до смърт.
Един час по-късно все още не бяха стигнали. Кармен караше толкова бързо, че скърцането на гумите по завоите се сливаше в едно непрестанно свистене. Изкачиха се по дълъг полегат склон, завиха между две скални колони на върха и изведнъж пред тях се разстла равнина чак до хоризонта. Пътят се отдалечаваше надолу като лъкатушна кафява панделка, а на трийсетина километра напред го пресичаше друг, едва забележим в маранята като бледа линия върху карта. Около далечния кръстопът се мержелееха няколко дребни постройки. Освен тях и двата пътя нямаше никакъв друг признак, че на тази планета съществува човешки живот.
— Окръг Ехо — каза Кармен. — Всичко, което виждаш, и още много, което е скрито. Две хиляди и шестстотин квадратни километра, население сто и петдесет души. Или по-точно сто четирийсет и осем, защото в момента един седи в колата до теб, а друг все още не е излязъл от затвора.
Явно настроението й се бе подобрило, защото изрече това с лукава усмивка. Но се взираше напрегнато в малко прашно облаче на пътя далече под тях. Пухкаво и разтеглено като опашка на катеричка, то пълзеше бавно на юг. До кръстопътя му оставаха още двайсетина километра.
— Това сигурно е училищният автобус — каза Кармен. — Трябва да го настигнем преди града, иначе Ели ще се качи и ще я изпуснем.
— До града ли? — изненада се Ричър.
Тя отново се усмихна за миг.
— Пред очите ти е. Центърът на град Ехо.
Тя ускори по надолнището и зад кадилака също се провлачи опашка от прах. Пейзажът бе тъй необятен, че колата сякаш едва пълзеше. Ричър предположи, че автобусът е на половин час път от кръстовището. Кадилакът се движеше двойно по-бързо, значи щяха да го настигнат след петнайсет минути, макар височината и ясният пустинен въздух да създаваха илюзията, че е само на една ръка разстояние, като детска играчка, оставена върху пода на стаята.
— Много мило от твоя страна, че идваш с мен — каза Кармен. — Благодаря ти. Наистина.
—
— Значи все пак знаеш испански.
Ричър сви рамене.
— В армията имаше доста испаноговорещи. Дори бих казал по-голямата част от новото поколение. Мнозина са сред най-добрите.
— Както в бейзбола.
— Да — кимна той. — Както в бейзбола.
— Само че трябва да ме наричаш сеньора. За съжаление не съм сеньорита.
Когато излязоха на равното, тя ускори отново и около два километра преди да настигнат автобуса, мина в лявото платно, готова да го изпревари. Ричър не се разтревожи. Очевидно в тази част на Тексас човек имаше повече шансове да спечели от лотарията, отколкото да се сблъска с насрещно движение. Кадилакът догони автобуса, профуча през прашния облак и остана отляво още два километра. После се върнаха в дясното платно и след пет минути намалиха скоростта, защото вече наближаваха кръстопътя.
Отблизо градчето изглеждаше занемарено и унило както повечето малки пустинни градчета. Тук-там се мяркаха оградени парцели, обрасли с трънаци и плевели — строителни площи, върху които никога нямаше да се издигнат сгради. Вдясно от северозападния ъгъл имаше закусвалня, всъщност дълга ниска барака с дървени стени, отдавна загубили всякакъв цвят. Диагонално срещу нея беше училището — невзрачно здание с една-единствена стая, сякаш излязло от учебник по история.
На кръстопътя нямаше нито светофар, нито някакви знаци освен пешеходни пътеки върху асфалта, полуразмазани от жегата. Кармен профуча през кръстовището, отмина училищната сграда и направи широк обратен завой, при което успя да хлътне в плитките канавки и от двете страни. Върна се обратно и спря плътно до портата. Училищният двор беше ограден с висока телена мрежа като кучкарник, а портата представляваше разкривен правоъгълник от поцинковани тръби, покрит със същата мрежа.
Кармен наведе глава пред Ричър и се загледа към двора. Автобусът се зададе бавно и спря отсреща, успоредно на кадилака, но обърнат в другата посока. Училищната врата се отвори и отвътре излезе жена. Тя крачеше бавно и изглеждаше уморена. Учителката, предположи Ричър. Имала е тежък ден. Тя видя автобуса и махна с ръка към класната стая. Децата се изнизаха на дълга колона. Ричър преброи седемнайсет — девет момичета и осем момчета. Ели Гриър беше седма в колоната. Носеше синя рокличка. Разпозна я както по снимката, така и по трепването на Кармен. Чу я как ахна тихичко и плъзна ръка към дръжката на вратата.
Кармен изтича пред колата и посрещна дъщеря си на ивицата отъпкана пръст, минаваща за тротоар. Прегърна Ели с всичка сила и я завъртя във въздуха. Мъничките крачета се запремятаха на една страна, синята кутия за обяд — на друга и блъсна майка й по гърба. Ричър видя как детето се смее, а в очите на Кармен блестят сълзи. Хванати здраво ръка за ръка, двете се върнаха към колата. Кармен отвори лявата врата, Ели се изкатери зад волана и изведнъж застина, когато видя непознат човек. Смехът мигновено секна, очите й се разшириха.
— Това е мистър Ричър — обясни Кармен.
Ели се завъртя и я погледна.
— Той е мой приятел — добави Кармен. — Хайде, поздрави го.
Ели пак се обърна към него.
— Здравейте.
— Здрасти, Ели — каза Ричър. — Как беше училището?
Ели се позамисли.
— Добре беше.
— Научи ли нещо ново?
— Да, как се пишат някои думи. — Тя пак се замисли и леко вирна брадичка. — Не са много лесни. Вана и кана.
Ричър кимна сериозно.
— Четири букви. Трудна работа.
— Бас държа, че можеш да ги кажеш буква по буква.
— В-А-Н-А. К-А-Н-А. Така е, нали?
— Ти си голям — кимна одобрително Ели, сякаш току-що бе издържал някакво изпитание. — Само че знаеш ли какво? Учителката казва, че имало четири букви, но всъщност са само три, защото А се повтаря. На второто място и в края.
— Ти си умно хлапе — каза Ричър. — А сега бягай отзад, та майка ти да се прибере на хладно.
Тя се изкатери през облегалката покрай лявото му рамо и за миг го лъхна мирисът на начално училище. Ричър бе посещавал поне петнайсет начални училища в разни страни и на разни континенти, но всички имаха еднакъв мирис. Помнеше го съвсем ясно, макар че бяха минали повече от трийсет години.
— Мамо — обади се Ели.
Кармен се вмъкна зад волана и затвори вратата. Беше се изчервила. Горещина, внезапно физическо натоварване, внезапен изблик на мимолетна радост.
