Смъртоносна жега

Когато стигнаха до червената ограда, Кармен подкара още по-бавно. На последните сто метра съвсем вдигна крак от педала, после зави по черния път под портата. Високо над главите им беше изписано име — червено дърво върху червения фон. Червената къща, провъзгласяваше надписът. Докато минаваха под него, Кармен за миг се озърна нагоре.

— Добре дошъл в ада — каза тя.

Червената къща заемаше централно място сред група от четири внушителни постройки. Имаше широка дъсчена веранда с дървени колони и люлка на вериги. Осемдесет метри по-нататък се издигаше голяма барака за автомобилите и селскостопанската техника, но Кармен нямаше как да стигне до нея, защото една полицейска кола беше паркирана косо край къщата и напълно преграждаше пътя. Стар шевролет, боядисан в черно и бяло. Отстрани върху вратата бе изписано Окръжен шериф, Ехо, но личеше, че отдолу е имало друг надпис. Общината я е купила на старо, помнени си Ричър. Само са я пребоядисали, и без това шерифът едва ли има кой знае колко работа из тия пущинаци. Колата стоеше празна, с отворена лява врата. Лампите върху покрива примигваха в червено и синьо, мятайки хоризонтални цветни ивици по верандата и цялата фасада на къщата.

— Какво става тук? — възкликна изненадано Кармен. После рязко вдигна ръка към устата си. — Божичко, не може вече да се е върнал. Моля те, Господи!

— Ченгетата не биха го докарали — каза Ричър. — Те не са таксиметрова служба.

Ели се размърда зад тях. Тишината я беше събудила. Тя се надигна и погледна напред с разширени очи.

— Какво е това?

— Шерифът — каза Кармен.

— А защо е тук? — попита Ели.

— Не знам.

— Защо мигат лампите?

— Не знам.

— Да не би някой да е повикал полиция? Може да е идвал крадец. С черна маска и пистолет.

Ели пролази напред и коленичи върху тапицирания подлакътник между двете седалки. Ричър отново усети мириса на начално училище и зърна по лицето й възторжено любопитство. Сетне детето внезапно се сепна.

— Може да е откраднал кон — предположи уплашено Ели. — Сигурно ми е взел понито, мамо.

Тя се покатери в скута на Кармен и задърпа дръжката на вратата. Скочи навън и с всичка сила хукна през двора, притиснала лакти към тялото си. Стегнатата руса коса се развяваше зад тила й.

— Не вярвам някой да е задигнал кон — каза Кармен. Мисля, че Слуп се е прибрал.

Ричър посочи към мигащите светлини.

— С такава илюминация?

Тя свали предпазния колан, извъртя се настрани и стъпи върху отъпканата пръст. Изправи се и загледа къщата, хванала с две ръце вратата на колата, сякаш искаше да се предпази от нещо. Ричър стори същото. Обгърна го непоносима горещина. Откъм полицейския автомобил долиташе прашенето на радиостанция, примесено с откъслечни думи.

— Може би търсят теб — каза той. — Нямало те е цяла нощ. Може да са съобщили на шерифа.

Кармен го погледна над покрива на кадилака и поклати глава.

— Ели беше тук. Знаят ли къде е тя, изобщо не ги е грижа за мен.

Тя постоя още малко, после заобиколи вратата и я затръшна зад себе си. Ричър също. Отсреща вратата на къщата се отвори и на верандата излезе мъж в униформа. Шерифът без съмнение. Беше над шейсет, възпълен, със загрубяла от слънцето мургава кожа и рядка прошарена коса, полепнала по темето. Пристъпваше почти заднишком и се сбогуваше с някого. Носеше черни панталони и бяла униформена риза с пагони. На кръста му висеше широк колан с кобур, от който стърчеше дървена дръжка на револвер, пристегната с ремъче. Вратата се затвори, шерифът направи крачка към колата си и изведнъж спря, когато видя Кармен. После лениво вдигна пръст към челото си в някакво подобие на поздрав.

— Мисис Гриър — изрече той с такъв глас, сякаш всичко бе по нейна вина.

— Какво е станало? — попита тя.

— Вътре ще ви кажат — отвърна шерифът. — Не ми се ще да повтарям в тая проклета жега.

После погледът му прескочи покрива на кадилака и се вторачи в Ричър.

— Ами вие кой сте?

Ричър не отговори.

— Кой сте вие? — повтори шерифът.

— Вътре ще обясня — каза Ричър. — Не ми се ще да повтарям в тая проклета жега.

Шерифът го изгледа спокойно и изпитателно, после бавно кимна, сякаш знаеше точно с кого си има работа. Вмъкни се в очукания шевролет, форсира двигателя и подкара заднишком към шосето. Докато прахта се слягаше по обувките на Ричър, Кармен подкара кадилака към бараката. Тя беше дълга и ниска, без предна стена и боядисана в червено както всички други постройки. Вътре имаше два пикапа и джип чероки. Единият пикап беше нов, другият вероятно не бе помръдвал от десетина години. Зад бараката, криволичеше тесен черен път, чезнещ някъде в безкрая на пустинята. Кармен остави кадилака до джипа и отново излезе на слънце. Сред този двор изглеждаше дребничка и някак не наместо, като орхидея върху бунище.

— Къде е спалното? — попита Ричър.

— Ела с мен — каза Кармен. — Така или иначе, ще се срещнеш с тях. Трябва да те наемат. Не може току-така да се настаниш в спалното.

— Добре — кимна той.

Кармен го поведе към стъпалата на верандата. Изкачи ги внимателно, едно по едно. Спря пред вратата и почука.

— Всеки път ли чукаш? — изненада се Ричър.

Тя кимна.

— Така и не ми дадоха ключ.

Изчакаха. Ричър стоеше една крачка зад нея, както подобава на наемен работник. Отвътре долетяха стъпки. После вратата се отвори. На прага изникна млад мъж, хванал дръжката на вратата. Изглеждаше около двайсет и пет годишен. Имаше широко, ъгловато лице на червени и бели петна. По масивната му снага се издуваха груби селски мускули, вече започващи да се покриват с тлъстина. Беше облечен с джинси и мръсна бяла тениска, чиито ръкави се пийваха в бицепсите. Миришеше на пот и бира. Върху главата му стърчеше червено бейзболно каскетче, извъртяно с козирката назад. Над пластмасовата закопчалка се виждаше полукръгче от челото. Отзад изпод козирката се подаваха кичури коса, на цвят точно същата като тази на Ели.

— А, ти ли си — промърмори той, като погледна Кармен и веднага извърна очи.

— Боби — каза тя.

В този момент той забеляза Ричър.

— Кой е приятелят ти?

— Името му е Ричър. Търси работа.

Младежът се поколеба.

— Е, щом е тъй, влизайте. И двамата. Не забравяйте да затворите. Горещо е.

Той отстъпи навътре в сянката и Ричър зърна върху каскетчето буквата Т. Тексаските рейнджъри, помисли си той. Добър футболен клуб, но не чак толкова. Кармен последва младежа на три крачки дистанция. Почти седем години живееше в този дом и все още влизаше като гостенка. Ричър вървеше плътно до рамото й.

— Братът на Слуп — прошепна тя.

Той кимна. Вестибюлът бе сумрачен. Забеляза навсякъде същата червена боя — по дървените стени, подовете и таваните. На места бе изтъняла или съвсем олющена, оставяйки само неясни петна. Някъде в къщата стар климатик успяваше криво-ляво да смъкне температурата с два-три градуса. Работеше бавно, с търпеливо бучене и тракане. Звукът действаше успокояващо, като тиктакането на стенен часовник. Вестибюлът беше колкото мотелска стая, обзаведен със скъпи мебели, но всичко изглеждаше старо, сякаш