черен и воднист, примесен със солидна доза меласа. Свинското беше крехко, с хрупкава сланина. Вероятно го пържеха отделно, преди да прибавят фасула.

— Хей, Ричър — подвикна Били. — Как ти се струва?

— Според мен не е зле.

— Дрън-дрън — обади се Джош. — Цял ден е над четирийсет градуса, а тя ще ни носи топла храна. Преди малко минах под душа и пак се потя като прасе.

— Поне е безплатно — каза Били.

— Безплатно, ама друг път — възрази Джош. — Удържат ни го от заплатата.

Ричър не им обръщаше внимание. Мърморенето за храната заемаше основно място в обществения живот на всяко спално помещение. А тази тук не беше лоша. Дори бе доста по-добра, отколкото на много други места. Особено в сравнение с онази, която излизаше от казармените кухни. Той сложи празната паница на шкафчето до четката за зъби, легна отново по гръб и усети как стомахът му се захваща да обработи мазнините и въглехидратите. В другия край на спалното Били и Джош измъкнаха чисти ризи от шкафчетата си. Надянаха ги, закопчаха се и набързо се сресаха с пръсти.

— Довиждане — подвикна Били.

Двамата изтрополиха надолу по стълбището и след малко Ричър чу точно под себе си шума на автомобилен двигател. Пикапът, предположи той. Чу ги как изкараха колата на заден ход и се отдалечиха. Стана, мина в банята и видя как пикапът заобикаля конюшнята и прекосява неравния двор пред къщата.

Върна се в спалното, събра паниците една върху друга и сложи приборите в най-горната. Наниза трите канчета на показалеца си, спусна се по стълбището и излезе навън. Слънцето вече чезнеше зад хоризонта, но жегата изобщо не намаляваше. Въздухът бе невероятно горещ. Почти задушаващ. Сега в него се усещаше влага. Отнякъде долиташе топъл, влажен ветрец. Ричър мина покрай оградите, заобиколи конюшнята и прекоси двора. Мина отстрани на верандата и потърси кухненската врата. Откри я и почука. Прислужницата отвори.

Ричър протегна паниците и канчетата.

— Донесох това.

— Е, много любезно от твоя страна — каза тя. — Но нямаше нужда. Щях да дойда за тях.

— Далеч е — каза той. — Гореща вечер.

Тя кимна.

— Благодаря. Стигна ли ти?

— Напълно. Беше много вкусно.

Прислужницата сви рамене, леко смутена.

— Обикновена каубойска храна. — Тя пое съдовете, внесе ги и подвикна отвътре: — Благодаря още веднъж.

Това прозвуча като заключителна реплика. Ричър се завъртя и тръгна към пътя. Чезнещото слънце грееше прано в лицето му. Той спря под портата. На запад пред него нямаше съвършено нищо, освен пустото ерозирало плато, което бе видял на идване. Отдясно, на север, започваха сто километра път, водещи до шепа къщурки. Най-близкият съсед беше на повече от двайсет километра. Наляво или надясно — кой знае? И бар на два часа път, както бе казал Били. Можеха да са сто и петдесет километра.

Ричър се завъртя отново. На изток се простираха земите на Гриър, сетне навярно още нечии и още нечии. Сухи ями, прашен варовик и нищо друго чак до Остин, на шестстотин километра оттук.

Новият тип излиза на портата и зяпа право към нас, записа момчето. После се оглежда. Знае ли, че сме тук? Неприятности?

То затвори бележника и пак се притисна към земята.

— Ричър — подвикна нечий глас.

Ричър погледна надясно с присвити очи и различи Боби Гриър в сенките на верандата. Беше седнал на люлката. Същите джинси, същата мръсна тениска. Същото каскетче с козирката назад.

— Ела тук — нареди той.

Ричър се поколеба за миг. После мина край кухнята и спря пред стъпалата на верандата.

— Трябва ми кон — каза Боби. — Голямата кобила. Сложи й седлото и я изведи.

Ричър отново се поколеба.

— Сега ли я искаш?

— Ти как мислиш? Каня се да пояздя.

Ричър мълчеше.

— А и трябва да ни покажеш — добави Боби.

— Какво?

— Ако искаш да те наемем, трябва да покажеш, че си разбираш от работата.

Ричър мълча още дълго.

— Добре — каза той.

— Пет минути — уточни Боби.

Той стана и влезе обратно в къщата. Затвори вратата. Ричър постоя, усещайки с гърба си горещите лъчи на залеза. После тръгна към конюшнята. Насочи се към голямата врата. Онази, иззад която долиташе неприятна миризма. Значи да покаже, а? Здравата си загазил, помисли си той. В много отношения.

Отвътре до вратата имаше електрически ключ в метални кутия, завинтена за рамката. Ричър го щракна и няколко слаби жълтеникави крушки осветиха огромното пространство. Подът беше от отъпкана пръст и навсякъде се валяше мръсна слама. В центъра имаше отделения за конете, подредени от двете страни на една обща преграда, а около външните стени бяха натрупани от пода чак до тавана бали слама. Ричър обиколи отделенията. Пет от тях бяха заети. Пет коня. Всички бяха вързани за стените на отделенията си с някакви сложи въжени приспособления, прилепващи по главите им.

Ричър пристъпи да огледа конете отблизо. Единият беше съвсем дребен. Пони. Вероятно понито на Ели. Добре, зачеркваме го. Още четири. Два бяха малко по-едри. Той се наведе и ги огледа изотдолу един по един. По принцип знаеше как би трябвало да изглежда една кобила отдолу. Надяваше се да я различи лесно. Но на практика не се оказа така. Отделенията бяха сенчести, а опашките закриваха подробностите. Накрая Ричър реши, че първият кон, който огледа, не е кобила. Но не беше и жребец. Липсваха някои части. Значи скопен. Да видим другия. Той се промъкна напред и огледа следващия. Виж, това е кобила. Добре. В следващото отделение имаше още една кобила. Последният кон се оказа пак скопен.

Отстъпи назад, за да вижда и двете кобили едновременно. Те бяха грамадни, лъскави, кафяви животни. Пръхтяха, мърдаха и глухо потропваха с крака по сламата. Не, с копита. И двете бяха извили шии, за да го наблюдават с по едно око. Коя беше по-едра? Тази отляво, реши той. Малко по- висока, малко по-масивна и широка в раменете. Ясно, значи това е голямата кобила. Дотук добре.

А сега седлото. Във всяко отделение имаше по една дебела греда, закрепена хоризонтално към външната стена, близо до входа, с цял куп оборудване, струпано върху нея. Седлото си личеше веднага, но имаше и сума ти други неща — някакви сложни ремъци, одеяла и метални части. Ремъците трябва да са юзди, досети се Ричър. Металното е мундщукът. Тя влиза в устата на коня. Мундщукът между зъбите, нали така? Той вдигна седлото от гредата. Оказа се много тежко. Понесе го върху прегънатия си лакът. Усещането беше приятно. Чувстваше се като същински каубой. Гледайте и се пукайте от завист!

Спря пред входа на отделението. Едрата кобила го наблюдаваше с едно око. Устните й се отдръпнаха назад като дебела нагъната гума и разкриха едри квадратни зъби. Бяха жълти на цвят. Добре, сега мисли! Основните принципи. Щом има такива зъби, значи не е хищник. Не е хапещо животно. Е, може и да те позахапе, но не е нито лъв, нито тигър. Яде трева. Тревопасно е. По принцип тревопасните са плашливи. Като газелите и антилопите из хълмистите равнини на Африка. Значи отбранителният механизъм на това същество му диктува да бяга, не да напада. Но то е и стадно животно.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату