библиотечка и малък гардероб. Тия мебели изглеждаха сравнително нови. Бяха изработени от светло, почти бяло дърво, изрисувано на ръка с весели картинки. Създаваха приятна обстановка. Вероятно са купени от някое симпатично магазинче в Остин и докарани чак дотук, помисли си Ричър. Или може би още по-далеч, в Санта Фе. На някои от библиотечните лавици имаше книги, върху други се трупаха на безредни камари разни плюшени играчки.
Ричър чуваше как старият климатик усърдно боботи и грака. Тук шумът му бе по-силен. Сигурно е монтиран на тавана, помисли си той. Звукът не дразнеше, а успокояваше. Само дето почти не разхлаждаше къщата. Тук, в застоялия въздух на горния етаж, температурата сигурно стигаше над четирийсет и пет градуса.
Ели и Кармен се върнаха в стаята. Ели изведнъж бе станала тиха и кротка, навярно защото вече беше по пижама — шорти и тениска, покрити с изображения на някакви дребни животинчета, може би зайци. Косата й беше влажна, кожата розова. Хапеше опакото на едната си китка. Изкатери се на леглото и се сгуши край възглавницата, използвайки едва половината дължина на дюшека — близо до Ричър, но така, че да не го докосва.
— Е, добре, лека нощ, хлапе — каза той. — Приятни сънища.
— Целуни ме — каза тя.
Ричър се поколеба за миг, после наведе глава и я целуна по челото. Кожата беше топла, влажна и миришеше на сапун.
— Благодаря, че си наш приятел — каза детето.
Ричър стана и прекрачи към вратата. Озърна се към Кармен.
— Ще намериш ли пътя? — попита Кармен.
Той кимна.
— До утре — добави тя.
Кармен остана в спалнята на Ели, а Ричър откри килерчето със задното стълбище. Слезе до коридора и мина през кухнята. Прислужницата бе изчезнала. Старата миялна машина тихо бръмчеше. Ричър излезе в нощта и спря сред тихия, мрачен двор. Стори му се по-горещо, отколкото през деня. Той отиде до портата. Вече нямаше и следа от залеза. Хоризонтът бе черен. Във въздуха се усещаше напрежение. Видя как далеч на югозапад припламват летни мълнии. Безредни електрически заряди играеха из сухия въздух, като че някакъв огромен небесен фотоапарат правеше снимки. Ричър погледна право нагоре. Нямаше изгледи за дъжд. Никакви облаци. Той се завъртя и зърна нещо бяло в мрака отдясно. Тениска. Лице. Полукръг светла кожа над закопчалката на обърнато каскетче. Пак Боби Гриър.
— Здрасти, Боби — каза Ричър. — Добре ли поязди?
Боби не обърна внимание на въпроса.
— Чаках те.
— Защо?
— Просто исках да съм сигурен, че ще излезеш.
— Че защо да не изляза?
— Ти ми кажи. Защо ти трябва изобщо да влизаш? Защо, а? Тримката заедно като едно малко семейство.
— Видя ли ни?
Боби кимна.
— Аз виждам всичко.
— Всичко ли? — повтори Ричър.
— Каквото трябва.
Ричър сви рамене.
— Целунах детето за „лека нощ“. Да имаш нещо против?
Боби помълча за момент.
— Нека да те изпратя до спалното — каза той. — Трябва да поговорим.
Но не заговори, преди да напуснат двора. Само вървеше. Ричър крачеше наравно с него и гледаше нощното небе на изток. Беше необятно, черно и обсипано със звезди. Наоколо цареше катранен, непрогледен мрак, само тук-там по сградите мътно проблясваха прозорци. Така звездите изпъкваха ярко и обемно — безброй невероятно дребни светли точици, пръснати из милиарди кубически километри пространство. Ричър обичаше да наднича във вселената. Обичаше да си мисли за нея. Използваше я като мащаб за сравнение. Той бе просто незначителна искрица живот, потрепнала за миг сред пустотата. В такъв случай какво имаше значение? Може би нищо. Може би просто трябваше да строши главата на Слуп Гриър, та да се свърши веднъж завинаги.
— Брат ми има проблем — започна смутено Боби. — Мисля, че знаеш.
— Чух, че укривал данъци — каза Ричър.
Боби кимна в тъмното.
— Навсякъде има доносници на данъчните.
— Така ли са го разкрили? Чрез доносници?
— Че как другояче? — отвърна Боби. После помълча. Измина още две-три крачки. — Така или иначе, Слуп попадна в затвора.
Ричър кимна.
— Чух, че в понеделник излиза.
— Точно така. И няма да е много доволен, като те завари да целуваш детето и да се задяваш с майката.
Ричър сви рамене в движение.
— Дошъл съм тук да работя.
— Да, като каубой. Не като бавачка.
— Имам и свободно време, нали?
— Само внимавай как ще го използваш.
Ричър се усмихна.
— Съветваш ме да си знам мястото?
— Точно така — каза Боби. — А мястото ти не е нито при жената на брат ми, нито при неговото дете.
— Забранено ли е човек да си има приятели?
— Слуп няма да е щастлив, като се прибере и открие, че някакъв пришълец е избрал да се сприятелява с неговото семейство.
Ричър спря да крачи. Остана неподвижен в тъмнината.
— Виж какво, Боби, защо изобщо да ми пука дали брат ти ще е щастлив?
Боби също спря.
— Защото ние тук сме семейство. Обсъждаме проблемите заедно. Набий си го в главата. Иначе няма да работиш тук дълго. Може да те прогоним.
— Така ли мислиш?
— Да, така мисля.
Ричър пак се усмихна.
— И кого ще викнеш за тая работа? Шерифа с раздрънканата кола? На човека може да му призлее само като си помисли за подобна история.
Боби поклати глава.
— В Западен Тексас сами си уреждаме нещата. Това е традиция. По тия места никога не е имало кой знае какви полицейски сили, тъй че постепенно сме свикнали.
Ричър пристъпи към него.
— Значи ти ще го направиш, така ли? Да опитаме още сега?
Боби мълчеше. Ричър кимна.
— Може би предпочиташ да пратиш прислужницата — каза той. — Да ме прогони с черпака.
— Джош и Били ще изпълнят каквото им се поръча.
