Смъртоносна жега

тежест върху левия крак, след това се изпъна и дръпна с ръка. Отклони тежестта си напред и надясно и изведнъж се озова горе. Конят бе много широк, а седлото много високо. Имаше чувството, че е яхнал бронетранспортьор.

— Намести си десния крак — каза Кармен.

Ричър пъхна крак в другото стреме и се размърда, докато зае що-годе удобна поза. Конят чакаше търпеливо.

— Сега събери свободния край на юздата с лява ръка.

Това поне беше лесно. Като във филмите. Той събра ремъците, а дясната си ръка отпусна настрани, сякаш носеше уинчестър или ласо.

— Добре, а сега просто се отпусни. И лекичко го бутни с пети по ребрата.

Усетил командата, конят се люшна и бавно тръгна напред. Ричър хвана с лявата ръка предния лък, за да запази равновесие. След няколко крачки започна да схваща ритъма. При всяка стъпка конят го люшкаше наляво-надясно и напред-назад. Продължи да се крепи за седлото и здраво стисна крака, за да задържи тялото си неподвижно.

— Чудесно — похвали го Кармен. — Сега аз отивам напред, а той ще ме последва. Много е кротък.

И аз бих кротувал, помисли си Ричър, със сто и петнайсет килограма на гърба при четирийсет и три градуса.

Кармен цъкна с език, леко пришпори кобилата и тя бавно заобиколи коня на Ричър, после продължи през двора и отмина къщата. Дребната жена се полюшваше плавно върху седлото, мускулите на бедрата й се стягаха и отпускаха. Шапката бе килната ниско над очите й. С лявата ръка държеше юздите, дясната висеше отпусната настрани. Ричър зърна син слънчев отблясък върху фалшивия диамант.

Кармен мина през портата, прекоси пътя и продължи право напред, без да спира или да се озърта. Ричър огледа наляво и надясно, на юг и на север, но не видя нищо освен мараня и далечни сребристи миражи. От другата страна на пътя имаше варовикова площадка, издигната на около педя. Ричър се приведе напред и остави коня да я изкачи. Оттук скалата се издигаше съвсем плавно, вероятно не повече от десет- петнайсет метра на километър. Краят на склона се губеше нейде в далечината. Прорязваха го дълбоки пукнатини, ориентирани в посока изток-запад, и плитки долчинки с размера на бомбени ями. Конете си подбираха пътя. Движеха се съвсем уверено. Засега не се налагаше да ги управляват и Ричър бе много доволен, защото не знаеше как точно става това.

— Внимавай за гърмящи змии — подвикна Кармен.

— Страхотно — отвърна той.

— Конете се стряскат от всяко движение. Подплашат ли се, хукват да бягат. Ако стане такова нещо, дръж се здраво и дърпай юздите.

— Страхотно — повтори той.

Хилави повехнали храстчета впиваха отчаяно корени в напуканата скала. Имаше и малки дупки, широки по две-три педи, някои с подкопани ръбове. Идеално място за змии, помисли си Ричър. Отначало се взираше във всяка дупка. След това се отказа, защото сенките бяха толкова плътни, че не се виждаше нищо. А и ездата почваше да го изморява.

— Далеч ли отиваме? — подвикна той.

Кармен се завъртя веднага, сякаш бе очаквала този въпрос.

— Трябва да прехвърлим билото — обясни тя. — От другата страна има оврази.

След малко излязоха на широки и равни варовикови площадки. Кармен го поизчака да се изравни с нея, но продължи да язди една-две крачки по-напред. Не искаше да види лицето й.

— Боби ми каза, че си имала ключ — подхвърли Ричър.

— Така ли?

— Каза, че си го загубила.

— Не е вярно. Никога не са ми давали ключ.

Ричър мълчеше.

— Напълно съзнателно го направиха — добави тя. — Нарочно. Като символ.

— Значи Боби лъже?

Кармен кимна, без да го поглежда.

— Казах ти, не приемай нито една негова дума за истина.

— Той твърди, че изобщо не заключват вратата.

— Понякога я заключват, друг път не.

— Каза още, че не си длъжна да чукаш.

— И това е лъжа — отвърна Кармен. — Откакто го няма Слуп, ако не почукам, тутакси грабват пушките. А после почват да го увъртат: „О, извинявай, ама много се изнервяме, като чуем външни хора да тършуват из къщата.“ Истинско шоу.

Ричър продължаваше да мълчи.

— Боби е лъжец, Ричър. Казах ти.

— Сигурно е лъжец. Защото разправяше, че си довела някакъв тип и той накарал Джош и Били да го пропъдят. Но Джош и Били не бяха чували за такова нещо.

Кармен дълго мълча.

— Не, това е истина — каза накрая тя. — Преди около година срещнах един мъж в Пейкъс. Имахме връзка. Отначало се срещахме само у тях. Но той искаше да ме вижда по-често.

— И ти го доведе тук?

— Идеята беше негова. Смяташе, че може да се хване на работа, за да бъде по-близо до мен. Знаех си, че е лудост, но все пак се съгласих. Точно оттам ми хрумна идеята да те поканя. Защото нещата наистина вървяха чудесно. За две-три седмици. После Боби ни хвана.

— И какво?

— Всичко свърши. Моят приятел си тръгна.

— Тогава защо Джош и Били отрекоха?

— Може да не са го направили те. Може би нищо не знаят. Може Боби да се е справил сам. Приятелят ми не беше як като теб. Беше безработен учител.

— И просто изчезна, така ли?

— Видях го само още веднъж, в Пейкъс. Беше много уплашен. Не пожела да разговаряме.

— Боби каза ли на Слуп?

— Обеща да не казва. Имахме уговорка.

— Каква уговорка?

Тя замълча отново. Яздеше и се полюшваше лекичко върху седлото.

— Обичайната. Ако аз направя нещо за него, и той да направи нещо за мен.

— Какво нещо?

Кармен не отговори веднага.

— Никак не ми се иска да ти го обяснявам.

— Разбирам.

— Да, разбираш.

— И той наистина ли си премълча?

— Нямам представа. Накара ме да го направя два пъти. Беше отвратително. Той е отвратителен. Закле се да пази тайна. Но той е лъжец, затова предполагам, че все пак е казал на Слуп. При някое от роднинските свиждания. Знаех си, че и в двата случая губя, но какво можех да сторя? Имах ли избор?

— Боби се досеща защо съм тук. Смята, че имаме връзка.

Кармен кимна.

— На негово място и аз щях да си мисля същото. Той не знае, че Слуп ме бие. А и да знае, не би очаквал да предприема нещо.

Ричър дълго мълча. Конете изминаха още двайсет-трийсет метра с бавна, търпелива крачка.

— Трябва да се махнеш — каза той. — Колко пъти да ти го повтарям?

— Няма да бягам — отвърна тя.

Излязоха на билото. Кармен издаде тих звук и кобилата спря. Конят на Ричър също спря до нея.