7
Беше видял торбите с хранителни смески в склада. Много торби, може би около четирийсет, натрупани една върху друга. Големи книжни торби, тежки по десет-дванайсет килограма. Общо към половин тон. Колко време трябваше на четири коня и едно пони, за да изядат всичко това?
Но още от самото начало бе ясно, че пътуването е чиста приумица на Боби. Безсмисленото пътуване за смески имаше само една цел — да го отстрани временно от живота на Кармен. Само че сега не отиваха за смески. Защото завиха наляво. Върху торбите бе отпечатана марката на смеските заедно с разни реклами и адреса на доставчика. Доставчикът живееше в Сан Анджело. Ричър бе видял това име да се повтаря четирийсет пъти, изписано върху всяка торба с големи, четливи букви. Сан Анджело,
Значи Боби възнамеряваше да го отстрани
— Далеч ли е? — невинно попита той.
— Около два часа път — каза Били.
Движеха се с деветдесет километра в час право на юг. Пейзажът не се променяше. Отляво — сух пустинен храсталак, отдясно — унила варовикова равнина, тук-там напукана на отделни площадки и слоеве. Безмилостен пек. Движение нямаше. Пътят изглеждаше тъй, сякаш по него минаваха не повече от две-три коли дневно. Може би смятаха просто да се отдалечат и да го изхвърлят някъде из пущинака, където можеше да умре от жажда, преди някой да го открие. Или от изтощение при опита да се завърне. Или от ухапване на гърмяща змия.
— Не, по-малко от два часа — каза Джош. — Пътят е около сто и шейсет километра.
В такъв случай може би отиваха към бара, за който споменаха вчера. Сигурно имаха там приятели.
Така и стана. Още първата сутрин някакъв юначага го блъсна, а десет минути по-късно пътуваше към болницата, където остана три седмици. Чак след това Ричър узна, че училището е за подбрани деца от заможен квартал. Беше реагирал прекалено драстично и всички го смятаха за варварин. А и сам той се чувстваше такъв. Срамуваше се. Оттогава стана по-спокоен. Научи се, че трябва да е наясно с положението, преди да стори каквото и да било. Освен това се научи, че понякога, при определени обстоятелства, трябва да предупреди противника.
— Товарим и веднага се връщаме, така ли? — попита той.
Въпросът беше тактическа уловка. Не можеха да кажат
— Първо ще пийнем по една-две бири — каза Били.
— Къде?
— Там, където бяхме снощи.
— Нямам пукната пара — каза Ричър. — Още не са ми платили.
— Ние черпим — успокои го Джош.
— Дали складът работи до толкова късно? Събота вечер е.
— Щом е за голяма поръчка, ще се размърдат — каза Били.
— Е, да, сигурно им осигурявате доста работа — кимна Ричър.
— Така си е — рече Джош. — От години все при тях пазаруваме.
— А после веднага се връщаме, нали?
— Естествено — каза Били. — Ще се прибереш навреме за твоята спяща красавица.
— Добре. — Ричър помълча, после добави: — Защото държа на това.
Били не каза нищо. Джош се усмихна и продължи да кара.
Равнината се спускаше на юг съвсем неусетно. От картите Ричър знаеше, че Рио Гранде завива насреща им откъм запад. Навлизаха в басейна на реката, където в праисторически времена се бяха простирали необятни плитчини. Джош поддържаше същата скорост. Били разсеяно зяпаше през прозореца. Пътят си оставаше все тъй прав и безличен. Ричър облегна глава на стойката за пушки зад себе си и зачака. Отдавна бе свикнал с чакането. Много пъти по време на кариерата му най-трескавата дейност идваше след дълго пътуване. Обикновено става точно така. Търпеливо трупане на доказателства, стигане до извод, разпознаване на виновника и пътуване, за да бъде обезвреден. В армията човек бързо се научава да чака.
На юг пътят ставаше все по-лош. Пикапът се тресеше. Каросерията бе празна и задните колела подскачаха по неравностите. Тук-там по телефонните стълбове се мяркаха лешояди. Слънцето клонеше на запад. Край пътя се появи надпис:
— Мислех, че Ехо е на север — каза Ричър. — Където е училището на Ели.
— Градчето е разделено — обясни Били. — Половината тук, половината там. Двеста и петдесет километра пущинак по средата.
— Най-големият град на света — каза Джош. — По-голям от Лос Анджелис.
Той намали газта, навлезе в дълъг завой и отпред в далечината изникна групичка ниски едноетажни сгради. Залязващото слънце ги огряваше отзад. Пет километра по-нататък край пътя се появиха тенекиени табели, уведомяващи своевременно какво предлагат сградите. Щеше да има бензиностанция и магазин. И бар „Дългорогия бик“, притежаван и обслужван от някой си Харли. Тази табела беше последна, но барът се оказа първото крайпътно заведение. Ниската сграда със стени от катраносани дъски и скосен тенекиен покрив се намираше на трийсетина метра източно от шосето сред няколко декара безплодна земя. Отпред имаше десет-дванайсет пикапа, паркирани с предниците към бара като самолети около терминал. И най- близо до входа стоеше очуканата кола на шерифа. Изглеждаше захвърлена на произвола на съдбата.
Джош прекоси паркинга и паркира пикапа до останалите коли. По прозорците на бара висяха неонови реклами за бира, заклещени между стъклата и избелели памучни завеси. Джош изключи двигателя. Прибра ключовете в джоба си. Сред внезапната тишина Ричър чу шумовете от бара — бучене на климатици и вентилатори, музика от раздрънкан автоматичен грамофон, приглушени гласове, звън на бутилки и чаши,