Смъртоносна жега

тракане на билярдни топки. Изглежда, вътре имаше доста народ.

Джош и Били едновременно отвориха вратите и слязоха. Ричър се измъкна отляво и застана с гръб към слънцето. Все още беше горещо. Усети как жегата го обгръща от глава до пети.

— Добре — каза Били. — Ние черпим.

Вътре имаше фоайе със стар телефонен автомат, обкръжен от безброй надписи и надраскани номера по дъските около него. Към бара водеше втора врата с прозорче от жълто стъкло. Били я отвори.

При влизане в бар военният полицай се чувства като футболист, застанал на точката за изпълнение на дузпа. Това е неговото работно място. Около деветдесет на сто от дребните неприятности в армията се случват именно в барове. Вземете група младежи, обучени да реагират светкавично и агресивно, добавете неограничени количества алкохол, комбинирайте всичко това със съперничество между поделенията и присъствие на цивилни жени с цивилни съпрузи или приятели и бедата е неизбежна. Затова на влизане в бара военният полицай си отваря очите на четири, също както футболистът на бялата точка, който оглежда първо вратаря, после пресмята ъглите и разстоянията. Най-напред преброява изходите. Обикновено са три. Главният вход, задната врата до тоалетните и изходът от канцеларията зад бара. Ричър видя, че и тук положението е същото. Прозорците бяха твърде малки, за да послужат за бягство.

После военният полицай оглежда навалицата. Търси потенциалните неприятности. Кой е млъкнал и гледа втренчено? Къде са заплахите? В „Дългорогия бик“ ги нямаше. В дългата ниска зала се бяха събрали около двайсет и пет мъже, мършави и загорели, с избелели джинси. Никой не обърна особено внимание на новодошлите, само неколцина небрежно кимнаха към Джош и Били. Шерифът не се виждаше. Но край бара имаше свободна табуретка с пълна бутилка бира пред нея. Може би това се смяташе за почетно място.

След това военният полицай оглежда за оръжие. Над бара висеше старинен револвер, прикрепен за дъсчица, върху която беше изписано с нажежено желязо: Ние не звъним на 911. Вероятно някои от клиентите носеха по-модерни пистолети. Цялото заведение беше пълно с бирени бутилки, но те не тревожеха Ричър. Бутилките не стават за оръжие. Освен във филмите, само че там шишетата са от захар, а етикетите от тоалетна хартия. Истинските бутилки не се чупят при удар в масата. Стъклото е твърде дебело. Само издават трясък. Могат с умерен успех да се използват вместо палки. Билярдната маса обаче разтревожи Ричър. Беше в средата на залата, отрупана с корави и тежки топки. Четирима клиенти играеха, а на дълга вертикална стойка до близката стена имаше още десетина стика. При липса на пушка с рязана цев билярдният стик е най-доброто оръжие за кръчмарски бой. Нито прекалено къс, нито прекалено дълъг, изработен от качествено твърдо дърво и допълнително утежнен с оловна сърцевина.

Въздухът беше неестествено хладен, гъсто наситен с бирени изпарения, пушек и врява. Отвъд билярдната маса и автоматичния грамофон имаше няколко кръгли масички и около тях множество табуретки с изкуствена червена тапицерия. Били вдигна три пръста към бармана и получи три бутилки студена бира. Стисна гърлата им между пръстите си и тръгна към масите. Ричър побърза да го изпревари. Искаше сам да си избере място. С гръб към стената, гласеше едно от правилата му. Ако може, с видимост и към трите изхода. Промъкна се между табуретките и зае подходящото място. Джош седна от дясната му страна. Били се настани отляво и бутна към него една от бутилките. Масата беше осеяна с черни петна от загасени цигари. Шерифът се зададе откъм тоалетните, проверявайки в движение дали панталонът му е закопчан. Когато видя Ричър, спря за секунда с безизразна физиономия, после продължи и седна прегърбен на свободната табуретка пред бара, с гръб към навалицата.

Били надигна шишето.

— Наздраве.

Не ти се очертава добро здраве, мой човек, помисли си Ричър и отпи глътка бира. Беше студена и пенлива, със силен привкус на хмел.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Били.

Той бутна табуретката си назад и стана. Джош се приведе надясно, опитвайки се да запълни освободеното място пред Ричър. Били си проправи път през тълпата и излезе във фоайето. Ричър отпи още една глътка и започна да отброява времето. Преброи и хората в залата. Без него бяха двайсет и трима заедно с бармана Харли. Били се върна след две минути и четирийсет секунди. Приведе се към шерифа и му пошушна нещо. Шерифът кимна. Били продължи да говори. Шерифът пак кимна. Допи бирата си, отлепи лакти от бара и стана. Обърна се към залата. Хвърли кратък поглед към Ричър, после излезе. Били изчака, докато вратата се затвори зад него, след това се върна на масата.

— Шерифът си тръгна — каза той. — Сети се, че имал някаква спешна работа.

Ричър премълча.

— Обади ли се? — попита Джош. Прозвуча като заучена реплика.

— Да, обадих се — отговори Били.

После седна на табуретката и вдигна шишето.

— Не те ли интересува на кого се обадих? — попита той, гледайки втренчено Ричър.

— Какво ми дреме на кого си се обадил? — отсече Ричър.

— Обадих се за линейка — продължи Били. — Добре е да я повика човек предварително, защото идва чак от „Президио“. Може да се забави няколко часа.

— Разбираш ли, трябва да ти признаем нещо — намеси се Джош. — Излъгахме те. Наистина пропъдихме един тип. Мешаше си чехлите с мексиканката. Боби сметна, че не е много пристойно при сегашните обстоятелства. Нали разбираш, Слуп в затвора и тъй нататък. Затова ни помоли да уредим нещо. Ние го доведохме тук.

— Искаш ли да чуеш какво направихме? — попита Били.

— Мислех, че отиваме до склада за хранителни смески — каза Ричър.

— Складът е в Сан Анджело.

— Тогава какво правим тук?

— Обясняваме ти положението, това правим. И онзи тип го доведохме тук.

— Какво общо има той с мен?

— Боби смята, че сте от една категория, това ви е общото.

— Значи смята, че и аз си мешам чехлите с нея?

Джош кимна.

— Точно така.

— А вие какво мислите?

— Същото. Инак защо ти е да идваш при нас? Не си каубой, ясно е като бял ден.

— Ами ако ви кажа, че сме само приятели?

— Боби рече, че не е само това.

— И вие му вярвате?

Били кимна.

— Естествено, че му вярваме. Тя се задява и с него. Той сам ни го каза. Тогава от какъв зор ще подмине теб? Виж какво, не те упрекваме. Малката е апетитно парче. И аз бих й пуснал ръка, само че тя е на Слуп. Трябва да почиташ семейството, дори ако става дума за цветнокожи. Такива са правилата по нашия край.

Ричър мълчеше.

— Другият тип беше учител — продължи Били. — Не се държеше прилично. Затова го докарахме тук. Изведохме го в задния двор, намерихме нож за клане на прасета, викнахме две-три момчета да го държат, смъкнахме му гащите и казахме, че ще му клъцнем това-онова. Той изрева, захленчи и се напика. Плачеше и се молеше. Обеща да изчезне. Умоляваше да не му правим нищо. Но ние все пак го резнахме мъничко. Хей така, за по-весело. Шурна кръв. После го пуснахме. Но го предупредихме, че ако още веднъж му видим физиономията, ще режем докрай. И знаеш ли какво? Вече не му видяхме физиономията.

— Всичко мина гладко — добави Джош. — Като по вода. Само един проблем имаше — докато пристигне линейката, едва не му изтече кръвта. Трябваше да я викнем предварително. Решихме да го запомним за следващия път. Дето се казва, човек се учи, докато е жив. И ето, сега се обадихме предварително. Специално заради теб. Би трябвало да си ни благодарен.

— Значи го резнахте? — попита Ричър.

— И още как.

— Май се гордеете с тоя подвиг.