— Мисленето не стига. Трябва да
Кармен кимна.
— Това е последната възможност.
— Точно така, повярвай ми. Извадиш ли пистолета, залогът е безмилостен. Всичко или нищо.
Тя пак кимна.
— Решавай сама — каза Ричър. — Но те съветвам да го зарежеш тук.
Кармен дълго стоя неподвижна. Много дълго. После се наведе и взе пистолета. Пъхна го в чантата си. Ричър отиде да вземе ризата и я навлече. Дупките не се виждаха. Едната беше под мишницата му, а панталонът прикриваше другата. После той обиколи из дерето и събра осемте гилзи. Правеше го по стар навик, за всеки случай. Подметна гилзите върху дланта си като дребни монети, после ги прибра в джоба на панталона.
На връщане разговаряха за страха. Отначало Кармен мълчеше, докато се изкачваха по склона. На билото пак спря. Ранчото се разстилаше в далечната мараня под тях, а тя просто седеше и го гледаше, стиснала с две ръце предния лък на седлото. Не говореше, очите й бяха унесени. Както винаги конят на Ричър спря малко зад кобилата, тъй че той виждаше същата гледка в ъгъла между шията и рамото й.
— Страхувал ли си се някога? — попита Кармен.
— Не — каза той.
Тя помълча, после запита:
— Как е възможно?
Ричър вдигна очи към небето.
— Научих се още когато бях малък.
— Как?
Той погледна земята.
— Имах по-голям брат. Естествено, той винаги ме изпреварваше. Но аз исках да върша същото като него. Той имаше страшни комикси и редовно гледаше американска телевизия, ако бяхме на място, където я излъчват. Аз гледах същите комикси и филми. Имаше един сериал за космически приключения. Не му помня името. Гледахме го някъде на черно-бял телевизор. Може би в Европа. Героите имаха космически кораб като малка подводница с паешки крака. Кацаха на разни планети и излизаха да проучват. Спомням си как една вечер ги подгони някакво ужасно същество. Беше космато като маймуна. Като хималайския снежен човек. Дълги космати ръце и грамадна озъбена уста. Преследва ги чак до кораба. Те скочиха вътре и затръшнаха люка само секунда преди то да се вмъкне след тях.
— И ти се изплаши?
Ричър кимна, макар че стоеше зад нея.
— Мисля, че бях на около четири години. Умирах от страх. През нощта бях уверен, че онова страшилище е под леглото ми. Спях във високо старинно легло и знаех, че чудовището живее отдолу. Канеше се да излезе и да ме сграбчи. Почти усещах как ме докосва с лапи. Не можех да спя. Ако задремех, то непременно щеше да изскочи. И затова будувах часове наред. Виках татко, но когато той идваше, се срамувах да му кажа. Така продължи много дни.
— И какво стана?
— Побеснях. Не се ядосвах на себе си заради страха, защото от моя гледна точка чудовището наистина съществуваше и беше
— Помогна ли ти това?
— Вече никога не изпитах страх. Стана ми навик. Ония космически пътешественици не трябваше да бягат, Кармен. Трябваше да спрат и да се изправят срещу чудовището. Да спрат и да се бият. Видиш ли нещо страшно, трябва да пристъпиш
— Винаги ли го правиш?
— Винаги.
— Така ли да постъпя и аз? Със Слуп, имам предвид.
— Мисля, че така трябва да постъпват всички.
Тя замълча. Вгледа се в къщата, после вдигна очи към хоризонта отвъд нея. Изцъка с език и двата коня едновременно тръгнаха по дългия полегат склон към пътя. Кармен се измести напред на седлото, за да запази равновесие. Ричър стори същото и успешно се задържа върху коня. Но не му беше твърде удобно. Вероятно язденето щеше да се нареди сред многото неща, които бе опитвал по веднъж, без да повтори.
— Е, какво разправя Боби за нас? — попита Кармен.
— Разправя, че от месец насам те няма по цели дни, а понякога изчезваш и нощем. Според него въртиш любов в някакъв мотел край Пейкъс. Сега е възмутен, че си ме довела точно преди Слуп да се върне.
— Де да беше така — тихо каза тя. — Любовна интрига между двама ни в мотела. Де да беше само това…
Ричър не отговори. Кармен помълча, после попита:
— Иска ли ти се да беше така?
Ричър я гледаше как седи върху кобилата. Изящна, стройна, полюляваща леко бедра в такт с търпеливия конски ход. Слънцето проблясваше по мургавата й кожа с цвят на пчелен мед. Косата й висеше почти до кръста.
— И по-лоши неща има на тоя свят — каза той.
Когато се прибраха, се свечеряваше. Джош и Били ги чакаха пред конюшнята. Подпираха се един до друг на дъсчената стена в плътната сянка под стряхата. Пикапът им беше готов за пътуването и чакаше на двора.
— И тримата ли трябва да отидете? — прошепна Кармен.
— Идеята е на Боби — отвърна Ричър. — Опитва се да ме държи настрани от теб. Смята, че така ще ни развали забавлението.
Кармен вдигна очи към небето.
— Ще прибера конете — каза тя. — Но първо трябва да ги изчеткам.
Двамата слязоха от конете пред вратата на обора. Джош и Били се отлепиха от стената с нескрито раздразнение.
— Готов ли си? — подвикна Били.
— Трябваше да е готов преди половин час — каза Джош.
Заради тия приказки Ричър ги накара да чакат. Отиде до спалното съвсем бавно, защото не обичаше да го командват, а и защото се беше схванал от язденето. Мина през банята да изплакне праха от лицето си. Напръска ризата със студена вода. Бавно се върна на двора. Пикапът вече бе обърнат към портата и двигателят работеше. Кармен четкаше коня на Ричър. Над кестенявата козина се надигаха малки облачета прах. Джош седеше отляво в пикапа, провесил крака настрани. Били стоеше до дясната врата.
— Да тръгваме — подвикна той.
Настаниха Ричър в средата. Джош намести крака и затръшна вратата. Били се вмъкна от другата страна и Джош потегли към портата. На пътя спря, после зави наляво и в този момент Ричър разбра, че положението е много по-лошо, отколкото бе предполагал.
