вътрешността на обора можеше да се види единствено от двора пред него.
Фордът чакаше вътре в обора с включен двигател заради климатика. Отвън имаше дървено стълбище с малка площадка отгоре, пред входа на сеновала. Въпреки горещината жената бе излязла на площадката, откъдето можеше да наблюдава криволичещия път към фермата. Тя видя пикапа на наблюдателите още когато беше на три километра. Движеше се бързо и вдигаше облак прах. Жената изчака, докато се увери, че няма друга кола, после се завъртя и слезе долу. Махна с ръка на другите двама.
Те излязоха от колата и зачакаха в жегата. Чуха по пътя шум на двигател, после пикапът зави към двора и намали скоростта. Дадоха му сигнали с ръце като регулировчици. Посочиха към обора. Единият бавно поведе пикапа навътре, жестикулирайки като авиодиспечер. Продължавайки да размахва ръце, той изчака каросерията да опре в задната стена, после вдигна одобрително палец. Пристъпи до лявата врата и в същото време неговият партньор пристъпи до дясната.
Шофьорът изключи двигателя и се отпусна. Такава е човешката природа. Край на едно бързо пътуване към тайно място за среща, очакване на нови инструкции, надежда за щедро заплащане. Той свали страничното стъкло. Отдясно вторият мъж стори същото. После двамата умряха, простреляни в слепоочията с деветмилиметрови куршуми. Момчето между тях живя точно една секунда повече, цялото опръскано с кръв и мозъчна тъкан, стиснало инстинктивно бележника. После дребният тъмнокос мъж се приведе навътре и го простреля двукратно в гърдите. Жената го избута настрани и вдигна двете стъкла нагоре, така, че да остава процеп от около два сантиметра. Така насекомите можеха да влизат, но не и по-едри животни. Насекомите помагаха за разлагането, докато животните разнасяха човешките останки и можеха да привлекат нечие внимание.
Ричър спа около два часа, докато Джош и Били се върнаха. Те не му дадоха никакви нареждания. Просто отидоха да се измият за обяд. Казаха му, че са поканени в къщата, но той не, защото отказал да шофира.
— Боби ми спомена, че сте пропъдили някакъв тип — подметна Ричър.
Джошуа се усмихна мълчаливо.
— Какъв тип? — попита Били.
— Не знам точно, бил дошъл тук с Кармен.
— Мексиканецът ли?
— Някакъв неин приятел.
Били поклати глава.
— За пръв път чувам такова нещо. Никого не сме гонили. Да не сме ченгета?
— Ти си ченге — добави Джошуа.
— Тъй ли?
Джошуа кимна.
— Боби ни каза. Бил си военно ченге.
— Значи сте ме обсъждали?
Джошуа сви рамене и млъкна.
— Да тръгваме — каза Били.
Двайсет минути по-късно Кармен лично му донесе обяда. Беше в захлупена чиния и излъчваше силен мирис на лютив сос. Кармен изглеждаше нервна и веднага си тръгна, без да каже нито дума. Ричър опита месото от броненосец. Напомняше говеждо, само че малко сладникаво. Беше накълцано ситно и смесено с фасул и лютив сос. След това задушено на силна фурна. Ричър бе ял и по-лоши неща, освен това беше гладен. Нахрани се, без да бърза, после отнесе чинията в кухнята. Боби стоеше на верандата като часови.
— Трябват ни хранителни смески за конете — подвикна той. — Тримата с Джош и Били заминавате да ги докарате. След почивката. Напълнете каросерията догоре.
Ричър кимна и продължи към кухнята. Даде чинията на прислужницата и благодари за обяда. После отиде до конюшнята, влезе вътре, седна на една бала сено и зачака. Конете се завъртяха да го огледат. Бяха унили и изтормозени от жегата. Единият преживяше бавно. По устните му висяха сламки.
Кармен дойде след десет минути. Беше се преоблякла с избелели джинси и карирана памучна риза без ръкави. Носеше в ръка сламена шапка и чантичката си. Изглеждаше дребна и уплашена.
— Боби не знае, че ти си повикала данъчните — каза Ричър. — Смята, че е бил някой външен доносник. Може и Слуп да си мисли същото.
Тя поклати глава.
— Слуп знае.
— Откъде?
Кармен сви рамене.
— Всъщност не знае. Но твърдо вярва, че трябва да съм аз. Търсеше върху кого да хвърли вината, а освен мене друг няма. Липсват му доказателства, но е прав. Смешно, нали?
— Но не е казал на Боби.
— Естествено. Прекалено е упорит, за да се съгласи с тях. Той ме мрази и те ме мразят. Той го пази в тайна и те го пазят в тайна. От него, искам да кажа. На мен го показват при всеки удобен случай.
— Би трябвало да се махнеш. Разполагаш с четирийсет и осем часа.
Тя кимна.
— Точно четирийсет и осем часа. Пускат го в седем сутринта. Ръсти и Боби ще карат цяла нощ, за да го чакат там. Пътят е около седем часа. Значи ще се върнат тук в понеделник, горе-долу по това време. Малко след обяда.
— Щом е тъй, бягай още сега.
— Не мога.
— А би трябвало — каза Ричър. — Това място е абсурдно. Външният свят сякаш не съществува.
Кармен се усмихна горчиво.
— На мен ли го разправяш? Живея тук близо седем години. В общи линии целият ми живот като възрастна.
Тя закачи шапката и чантичката на един гвоздей. Сама оседла конете бързо и ефикасно. Беше сръчна и пъргава. Малките мускули по ръцете й се издуваха и отпускаха, докато вдигаше седлата. Пръстите й се справяха безпогрешно с катарамите. Приготви двата коня четири пъти по-бързо, отколкото Ричър бе оседлал кобилата.
— Много те бива — подхвърли той.
—
— Тогава как могат да вярват, че редовно падаш от коня?
— Смятат ме за непохватна.
Докато тя довеждаше коня му, Ричър се загледа в нея. До животното изглеждаше още по-дребна. Имаше чувството, че би могъл да обхване талията й с една ръка.
— Определено не си непохватна — каза той.
Кармен сви рамене.
— Хората вярват в това, което им се иска.
Той пое юздите от нея. Конят изсумтя и пристъпи от крак на крак. Разклати глава нагоре-надолу. Ръката на Ричър последва движението.
— Изведи го — каза Кармен.
— Не трябва ли да си сложим кожени гамаши? И ръкавици за езда?
— Шегуваш ли се? Тук не носим такива неща. Много е горещо.
Ричър я изчака навън. Тя бе избрала по-дребната кобила. Сложи си шапката, свали чантичката от гвоздея и я пъхна в чантата на седлото. После уверено изведе кобилата на двора под палещите слънчеви лъчи.
— Добре, ето как става — каза тя.
Застана от лявата страна на животното и пъхна левия си крак в стремето. Хвана с лявата ръка предния лък, лекичко подскочи за проба върху десния крак, после с изящно движение се изстреля върху седлото. Ричър се опита да направи същото. Пъхна левия крак в стремето, хвана се за седлото, прехвърли цялата
