Смъртоносна жега

посърнало.

— Трябва да потърся Ели. Време е да си ляга.

— Тя е в конюшнята. Показа ми как да сложа всички онези дивотии на кобилата.

Кармен кимна.

— Тя е добро хлапе.

— И още как — съгласи се Ричър. — Отърва ме от големи неприятности.

Кармен му подаде чаршафите.

— Искаш ли утре да пояздим?

— Не мога да яздя.

— Аз ще те науча.

— Едва ли ще стане толкова бързо.

— Трябва да стане. Искам да се качим на платото.

— Защо?

Кармен се загледа настрани.

— Защото искам и ти да ме научиш на нещо. В случай, че до вторник не си промениш мнението. Трябва да знам как се стреля с пистолет.

Ричър мълчеше.

— Не можеш да ми откажеш правото на самозащита — настоя тя.

Ричър продължаваше да мълчи. Кармен тихо слезе по стълбището, а той остана да седи на леглото със сгънати чаршафи върху коленете — точно както я бе заварил.

* * *

Ричър си оправи леглото. Старите чаршафи бяха съвсем изтънели, но навярно при дадените обстоятелства така беше по-добре. Температурата все още се крепеше някъде над трийсет и пет градуса. Към полунощ можеше и да падне до трийсет. Нямаше да му трябва топла завивка.

Спусна се по стълбището и излезе навън. Когато погледна на изток, хоризонтът бе почернял. Ричър заобиколи ъгъла на спалното и се обърна на запад към залеза. Небето пламтеше над червените сгради. Той спря и се загледа в залязващото слънце. На тази южна ширина то щеше да изчезне съвсем бързо. Като огромна оранжева топка. Слънчевият диск припламна за миг по ръба на платото, после изчезна и остана само червеният блясък в небето.

Ричър чу стъпки в праха пред себе си. Присви очи срещу блясъка и видя, че Ели върви към него. Малки стъпчици, стегнати ръце. Синята рокличка без ръкави беше покрита със сламки. Осветена изотзад, косата й пламтеше в оранжево и златисто като ангелски ореол.

— Дойдох да ти пожелая „лека нощ“ — каза тя.

В паметта му изплуваха някогашни гостувания при семейни познати из базите. Нейде в далечината отеква меланхоличната песен на тръба и учтиви армейски хлапета идват да пожелаят „лека нощ“ на бащините колеги. Помнеше всичко много добре. Стискаш им ръчичката и те си отиват. Той погледна детето и се усмихна.

— Добре, лека нощ, Ели.

— Аз те харесвам — каза тя.

— Чудесно, и аз те харесвам.

— Горещо ли ти е?

— Много.

— Ще има буря.

— Всички го казват.

— Радвам се, че си приятел на мама.

Ричър не отговори. Само протегна ръка. Ели я погледна.

— Трябва да ме целунеш за „лека нощ“ — каза тя.

— Трябва ли?

— Естествено, че трябва.

Лицето й беше някъде на нивото на бедрата му. Ричър понечи да се наведе.

— Не, вдигни ме — каза тя и протегна ръце почти право нагоре.

Ричър се поколеба, после грабна Ели и я настани върху лакътя си. Лекичко я целуна по бузата.

— Лека нощ — повтори той.

— Отнеси ме — каза тя. — Уморена съм.

Ричър я понесе покрай оградите, покрай конюшнята и прекоси двора пред къщата. Върху верандата Кармен се подпираше на една колона и ги гледаше как наближават.

— Ето те и теб — каза тя.

— Мамо, искам мистър Ричър да влезе и да ми пожелае „лека нощ“ — помоли детето.

— Е, не знам дали може.

— Аз съм само работник — каза Ричър. — Не живея тук.

— Никой няма да разбере — настоя Ели. — Влез през кухнята. Там е само прислужницата. И тя само работи, а я пускат в къщата.

Кармен се колебаеше.

— Мамо, моля те.

— Може би ако влезем заедно всички… — промърмори нерешително Кармен.

— През кухнята — повтори Ели. После добави с тревожен шепот, който навярно се чуваше по-надалеч, отколкото нормалното й гласче: — Нали не искаме другите да ни видят.

Сетне тя се изкиска, разклати се в ръцете на Ричър и зарови лице във врата му. Кармен го изгледа въпросително. Той сви рамене. Какво толкова може да ни се случи? Свали Ели надолу и тя хвана ръката на майка си. Тръгнаха заедно към кухненския вход и Кармен отвори вратата.

Залез, записа момчето и отбеляза часа. Двамата мъже пролазиха заднишком от ръба на дерето, надигнаха се на колене и се разкършиха. Край на дежурството, записа момчето и пак отбеляза часа. После тримата се промъкнаха приклекнали до пикапа и свалиха камъните от ръба на брезента, с който беше завит. Сгънаха брезента грижливо, доколкото бе възможно, без да се изправят, и го метнаха в каросерията. Прибраха хладилната чанта, сгънаха далекогледите и седнаха един до друг в кабината. Изкараха колата откъм далечния край на дерето и потеглиха към червения западен хоризонт по спечената гола земя.

В кухнята прислужницата зареждаше огромна миялна машина. Машината беше покрита със зелен емайл и изглеждаше изработена горе-долу по времето, когато първият човек е стъпил на Луната. Прислужницата вдигна очи, но не каза нищо. Само продължи да подрежда чиниите. Ричър видя трите паници, които бе донесъл. Вече бяха изплакнати.

— Насам — прошепна Ели.

През една вътрешна врата минаха в малък коридор от задната страна на къщата. Нямаше прозорец, беше горещо и задушно. Отстрани започваше стълбище, боядисано в червено. Върху всяко стъпало се белееше полукръг от протрито дърво. Ели ги поведе нагоре. Стълбата заскърца под тежестта на Ричър.

Озоваха се в нещо като килерче на втория етаж. Ели бутна вратата, прекоси нов коридор и зави надясно. Всичко беше дървено — стените, таванът и подът. Стаята на Ели се намираше в дъното на коридора. Беше съвсем малка и също червена. И много гореща. Гледаше на юг и слънцето я бе напичало през целия следобед. Завесите бяха спуснати — както през целия ден, предположи Ричър, за да осигурят поне някаква защита от жегата.

— Отиваме да се измием — каза Кармен. — Мистър Ричър ще чака тук, нали?

Ели не го изпускаше от поглед, за да е сигурна, че наистина ще остане. Той седна на ръба на леглото, за да я успокои. Да й помогне да вземе решение. Тя бавно кимна и последва майка си към банята.

Леглото беше тясно, не повече от седемдесет сантиметра. И късо, като за дете. Покриваха го памучни чаршафи, щамповани с фигурки на дребни пъстри животни от неопределен вид. Имаше нощно шкафче,