Смъртоносна жега

Значи си търси водач. Види ли признак на власт, ще се подчини. И тъй, бъди решителен, но недей да го плашиш.

Той отвори вратичката. Кобилата се раздвижи. Наостри уши и вдигна глава. После я отпусна. Нагоре- надолу, доколкото позволяваше въжето. Размърда задни крака и завъртя огромната си задница към посетителя.

— Хей — изрече той високо, твърдо и решително.

Кобилата не спираше. Той докосна ребрата й. Тя продължаваше да се извърта. Не оставай отзад. Не позволявай да те ритне. Това поне знаеше. Как беше изразът? Кон да те ритне. Сигурно неслучайно го бяха измислили.

— Кротувай — каза Ричър.

Кобилата пристъпваше настрани към него. Той я пресрещна с рамо в ребрата. Блъсна яко, сякаш се канеше да разбие врата. Кобилата се укроти. Остана да стои неподвижно, пръхтейки тихичко. Ричър се усмихна. Тук аз командвам, разбра ли? Вдигна опакото на китката си към ноздрите на животното. Беше го гледал по филмите. Поднасяш китка към муцуната и конят те опознава. По миризмата. Кожата на муцуната беше мека и суха. Дъхът беше силен, горещ. Кобилата отново оголи зъби и подаде огромен, влажен език.

— Браво, добро момиче — прошепна Ричър.

Вдигна седлото с две ръце и го метна върху гърба на кобилата. Задърпа насам-натам, докато реши, че се е наместило. Не беше лесно. А дали не е наопаки? Не, не изглеждаше да е. Седлото имаше формата на седалка. Определено се различаваха предна и задна част. От двете страни висяха широки ремъци. Два дълги и два къси. За какво бяха тия неща? Вероятно за да държат седлото. Хващаш края на дългия ремък и го закопчаваш отстрани, където трябва да е бедрото на ездача. Той приклекна под корема на кобилата и се опита да хване отсрещните ремъци. Едва успя да ги докосне. Ама че дебело животно, мътните да го вземат. Пресегна се още, хвана единия ремък с крайчеца на пръстите си и седлото се плъзна настрани.

— Мамка му — изпъшка Ричър.

Изправи се и пак намести седлото. После клекна и посегна към отсрещните ремъци. Кобилата се размърда и те останаха недосегаеми.

— Мамка му — повтори той.

Пристъпи напред и избута кобилата до стената. Това не й се понрави и тя натисна обратно. Ричър тежеше около сто и петнайсет килограма. Кобилата — половин тон. Той залитна назад. Седлото се хлъзна. Кобилата спря. Ричър пак намести седлото и го задържа с дясна ръка, докато опипваше отдолу с лявата.

— Не така — долетя нечий глас отвисоко.

Ричър рязко се завъртя и вирна глава. Почти под самия покрив Ели лежеше върху камарата бали и го гледаше, подпряла брада с юмручетата си.

— Първо трябва да сложиш чула — обясни тя.

— Какъв чул?

— Онова одеяло, то се слага под седлото.

Кобилата отново натисна Ричър. Той я изблъска обратно. Животното завъртя глава и го погледна. Ричър отвърна на погледа. Кобилата имаше огромни черни очи. Дълги мигли. Той я изгледа свирепо. Не ме е страх от теб, драга. Кротувай, инак пак ще те блъсна.

— Ели, знае ли някой, че си тук? — подвикна Ричър.

Тя бавно поклати глава.

— Крия се. Реша ли, никой не може да ме намери.

— Никой ли няма представа къде се криеш тук?

— Мама сигурно знае, че понякога идвам тук, но другите не.

— Знаеш ли как да свърша тая конска работа?

— Естествено. Мога да оседлавам понито съвсем самичка.

— Помогни ми, ако обичаш. Слез да го свършим заедно.

— Лесно е — каза тя.

— Само ми покажи, може ли?

Една-две секунди Ели остана неподвижна, взимайки поредното си бавно решение. После се смъкна по балите, скочи долу и влезе в отделението.

— Свали седлото — каза тя.

Взе парче одеяло от гредата, изтръска го и го метна през гърба на кобилата. Беше твърде ниска и се наложи Ричър да оправи чула с една ръка.

— Сега сложи седлото отгоре — каза Ели.

Ричър намести седлото отгоре. Ели се пъхна под корема на кобилата и хвана краищата на ремъците. Беше толкова дребна, че почти нямаше нужда да се привежда. Съедини двата края и дръпна.

— Не мога сама — каза тя. — Много са твърди.

Ричър изравни катарамите и дръпна силно.

— Не затягай — предупреди го Ели. — Още е рано. Изчакай я да се надуе.

— Да се надуе ли?

Ели кимна сериозно.

— Конете не обичат да ги оседлават. Надуват си корема, за да попречат. Но не могат да стоят дълго така и пак се отпускат.

Ричър се вгледа в корема на кобилата. Той вече имаше размерите на петролен варел. Сетне започна да се издува все повече и повече, разтягайки ремъците. След малко пак се отпусна. Кобилата изпръхтя протяжно. Размърда крака и се предаде.

— Сега ги затегни — каза Ели.

Той затегна ремъците докрай. Кобилата пристъпи от крак на крак. Ели взе юздите и ги разтръска, за да придобият форма.

— Свали й въжето — каза тя. — Просто го дръпни надолу.

Ричър дръпна въжето. Кобилата прегъна уши напред, въжената примка се плъзна над тях, мина надолу по муцуната и падна.

— Сега дръж това. — Ели му подаде някаква плетеница от ремъчета. — Нарича се оглавник.

Той повъртя оглавника насам-натам, докато проумя какво представлява. После го намести върху главата на кобилата. Почука с металната част по устните на животното. Нарича се мундщук. Кобилата стисна зъби. Ричър опита отново. Никакъв резултат.

— Как, Ели? — попита той.

— Пъхни си палеца.

— Палеца ли? Къде?

— Където свършват зъбите. Отстрани. Там има дупка.

Ричър плъзна палец по устните на кобилата. Усети как зъбите минават отдолу един по един, сякаш ги броеше. После свършиха, остана само венец.

— Бръкни вътре — каза Ели.

— С палец!

Тя кимна. Ричър натисна, устните се разтвориха и палецът му хлътна в топъл, лепкав и хлъзгав отвор. Този път нямаше грешка, кобилата наистина отвори уста.

— Бързо, пъхни мундщука — каза Ели.

Той натисна металната пречка навътре в устата. Кобилата използва масивния си език, за да я намести, сякаш и тя му помагаше.

— Сега издърпай оглавника нагоре и го закопчай.

Ричър придърпа ремъчетата зад ушите и откри закопчалките. Бяха три. Едната лягаше плътно върху масивната челюст. Другата минаваше през муцуната. Третата провисваше под шията.

— Не стягай много — посъветва го Ели. — Нали трябва и да диша.

Ричър видя върху ремъка протрита вдлъбнатина и предположи, че обикновено се затяга дотам.

— А сега метни юздата през предния лък.