Смъртоносна жега

От двата края на мундщука висеше друг дълъг ремък. Ричър предположи, че това е юздата. А предният лък трябва да беше онова стърчащо нещо отпред на седлото. Като дръжка за хващане. Ели усърдно наместваше стремената, обикаляйки под корема на кобилата.

— Сега ме повдигни — каза тя. — Трябва да проверя всичко.

Той я хвана под мишниците и я вдигна върху седлото. Стори му се съвсем дребничка и лека като перушинка. Кобилата бе прекалено голяма за нея и крачетата й се разпериха настрани. Ели легна върху седлото, пресегна се и провери всички катарами. Оправи някои от тях. Намести стърчащите краища. Издърпа гривата изпод оглавника. После стисна седлото с крака и се разклати, за да провери дали не е хлабаво.

— Добре — каза накрая тя. — Много добре си се справил.

Протегна ръце към него и той я свали. Беше гореща и потна.

— А сега просто я изведи. Дръж оглавника отстрани, до устата. Ако не иска, дръпни малко по- силно.

— Хиляди благодарности, хлапе — каза той. — Сега бягай пак да се скриеш, бива ли?

Ели отново се изкатери по балите, а Ричър дръпна едно ремъче, прикрепено към метална халка до устата. Кобилата не помръдна. Той цъкна с език и дръпна отново. Кобилата се люшна напред. Ричър отскочи и тя ритмично закрачи след него. „Троп, троп, троп.“ Изведе я от отделението, заобиколи ъгъла и тръгна към вратата. Изчака кобилата да се изравни с него и я изкара на двора. Крачеше наравно с нея. Държеше оглавника с прегъната ръка, а кобилата полюшваше глава и лекичко се потриваше в рамото му. Ричър я поведе през двора спокойно, сякаш бе вършил това откакто се помни. Гледайте и се пукайте от завист!

Боби Гриър чакаше на стъпалата пред верандата. Кобилата тръгна право към него и спря. Ричър продължи да държи оглавника, докато Боби проверяваше точно същото, което бе проверила и Ели.

— Не е зле — кимна накрая Боби.

Ричър премълча.

— Но очаквах да го свършиш по-бързо.

Ричър сви рамене.

— Още съм нов тук. Смятам, че първия път винаги е по-добре да не бързаш. Докато конете те опознаят.

Боби пак кимна.

— Изненадваш ме. Бях готов да заложа фермата, че си виждал коне само като предават Прикнес по телевизията.

— Кое?

— Прикнес. Това е конно състезание.

— Знам. Пошегувах се.

— Изненадата дори е двойна — добави Боби. — Може би снаха ми поне веднъж е решила да каже истината за разнообразие.

Ричър го погледна изненадано.

— Че защо да не я каже?

— Не знам защо. Но рядко го прави. Имай си едно наум.

Ричър мълчеше и чакаше.

— Сега можеш да си вървиш — каза Боби. — Аз ще я прибера, като се върна.

Ричър кимна и се отдалечи. Чу зад себе си скърцане на кожа, вероятно Боби бе скочил в седлото. Но не се озърна. Мина през двора, покрай конюшнята и оградите, заобиколи спалното помещение и стигна до стълбището. Канеше се да иде горе и веднага да влезе под душа, за да се отърве от ужасната животинска миризма, полепнала по него. Но когато се качи, завари Кармен да седи на леглото му със сгънати чаршафи върху коленете. Все още беше с памучната рокля и белите чаршафи сияеха ослепително на фона на голите й бедра.

— Извадих ти чаршафи — каза тя. — От шкафа в банята. Ще ти трябват. Не знаех дали ще се сетиш къде са.

Ричър застина с единия крак в помещението, с другия върху последното стъпало.

— Кармен, това е лудост. Би трябвало да си тръгнеш веднага. Те ще разберат, че съм измамник. Няма да издържа и един ден. В понеделник може вече да не съм тук.

— Размишлявах — каза тя. — През цялото време на вечерята.

— За какво?

— За Ал Юджин. Представи си, че цялата работа е, защото Слуп се кани да натопи някого. Ами ако онзи усети и предприеме мерки? Дали не са пречукали Ал, за да предотвратят сделката?

— Невъзможно. Защо ще чакат досега? Биха го направили още преди месец.

— Да, но какво ще кажеш, ако хората си помислят, че е така?

Ричър прекрачи напред.

— Не разбирам — каза той, макар че разбираше много добре.

— Представи си, че уредиш Слуп да изчезне — каза Кармен. — Точно както е направил някой с Ал. Хората ще си помислят, че всичко е свързано. Няма да заподозрат теб. Ще бъдеш напълно чист.

Ричър поклати глава.

— Вече обсъдихме този въпрос. Не съм убиец.

Тя замълча. Сведе очи към чаршафите в скута си и нервно започна да опипва ръбовете. Чаршафите бяха протрити и стари. Изхвърлени от голямата къща, помисли си Ричър. Може би Ръсти и покойният й съпруг бяха спали на тези чаршафи. Може би Боби. Може би Слуп. Или Кармен и Слуп, заедно.

— Трябва да си тръгнеш веднага — повтори той.

— Не мога.

— Настани се временно някъде в Тексас. Започни съдебна битка. При тия обстоятелства ще получиш родителските права.

— Нямам пари. Делата може да глътнат сто хиляди долара.

— Кармен, трябва да предприемеш нещо.

Тя кимна.

— Знам какво ще предприема. Ще изтърпя побой в понеделник вечер. После във вторник сутрин. Ще те намеря, където и да си. Тогава ще видиш и може да си промениш мнението.

Ричър мълчеше. Кармен извърна лице към гаснещата светлина откъм високите прозорчета. Косата й се разпиля по раменете.

— Гледай добре — каза тя. — Ела по-близо.

Той пристъпи към нея.

— Ще бъда цялата в синини. Може би с разбит нос. И сцепена устна. Може да ми липсват няколко зъба.

Ричър мълчеше.

— Докосни кожата ми — каза тя. — Почувствай я.

Той докосна бузата й с опакото на показалеца си. Кожата беше мека и гладка като топла коприна. Ричър плъзна пръст нагоре по широката извивка на скулата.

— Запомни това — каза Кармен. — За да го сравниш с другото, което ще видиш във вторник сутрин. Може би то ще те накара да размислиш.

Той отдръпна пръст. Може би наистина щеше да го накара да размисли. На това разчиташе тя и тъкмо то го плашеше. Разликата между хладнокръвно убийство и изблик на ярост. Разликата беше голяма. За него дори съдбоносна.

— Прегърни ме — каза тя. — Вече не помня какво е да те прегръщат.

Той седна до нея и я прегърна. Кармен го стисна с ръце около кръста и отпусна глава на гърдите му.

— Страх ме е — каза тя.

Седяха така около двайсет минути. Може би трийсет. Ричър бе загубил представа за времето. Кармен беше топла, благоуханна и дишаше равномерно. После тя се отдръпна и стана. Лицето й беше