Момчето запълни цяла нова страница от бележника. Мъжете с далекогледите диктуваха подробни описания на хората и събитията. Пристигането на шерифа, завръщането на боба̀рката и детето с новия тип, влизането на хлапето в обора, отпътуването на шерифа, дългото затишие, излизането на боба̀рката и новака, отиването им към спалното и нейното завръщане.
— Кой е тоя? — попита момчето.
— Откъде да го знам, по дяволите — отвърна единият от мъжете.
Зад спалното теренът се спускаше и от тази страна сградата бе двуетажна. Долният етаж имаше огромна плъзгаща се врата, застинала на едно място върху строшените релси. Вътре имаше още един пикап и два зелени трактора. В десния край започваше стълбище с парапет, водещо нагоре през квадратен отвор в тавана. Ричър се задържа долу да поогледа. Отзад в кабината на пикапа имаше скоби за прикрепване на пушка. Горещият, застоял въздух миришеше на бензин и машинно масло.
После се изкачи по стълбището на горния етаж. И тук цялата дървения се оказа боядисана в червено — стени, под и тавански греди. Въздухът беше още по-горещ и застоял. Нямаше нито климатик, нито свястна вентилация. В единия ъгъл забеляза заградено място, вероятно тоалетна и баня. Всичко останало представляваше едно обширно помещение, запълнено от шестнайсет легла, по осем от двете страни, с простички железни рамки и тънки раирани дюшеци. До всяко от тях имаше нощно шкафче.
Двете легла до банята бяха заети. Върху всяко от тях лежеше по един дребен, жилест мъж. И двамата бяха по джинси и скъпи каубойски ботуши, но без ризи. И двамата бяха кръстосали ръце зад главите си. Когато Ричър се поя ви в помещението, те едновременно завъртяха глави към стълбището. После се надигнаха на лакти, за да го огледат по-добре.
Ричър бе изкарал четири години в Уест Пойнт и след това още тринайсет на военна служба, тъй че съвсем не му беше за пръв път да влиза в ново спално помещение и да среща изпитателни погледи. Чувството не го смущаваше. Имаше си начин да го преодолява. Неписан етикет. Трябва просто да влезеш и да си избереш свободно легло, без да казваш каквото и да било. Нека някой друг проговори пръв. Така узнаваш чуждото отношение към теб, преди сам да разкриеш своето.
Той пристъпи до третото легло откъм стълбището, край северната стена, която навярно щеше да е малко по-хладна от южната. Някога в армията би имал тежка брезентова торба, която да метне отгоре като символ за собственост. Върху торбата щеше да е изписано името и званието му, а броят на поправките в надписа щеше да дава най-обща представа за неговата биография. Така се пестяха много излишни приказки. Но в сегашното положение можеше само да извади от джоба си сгъваемата четка за зъби и да я сложи на шкафчето. Като заместител жестът бе доста жалък, липсваше му внушителност. Но вършеше същата работа. Оповестяваше на всеослушание:
Двамата продължаваха да го зяпат мълчаливо. Трудно е да прецениш с точност телосложението на легнал човек, но изглеждаха дребни. Някъде около метър и шейсет и пет, тегло под седемдесет килограма. Но бяха жилави и мускулести като боксьори средна категория. Имаха селски загар — тъмнокафява кожа по ръцете, лицата и вратовете, млечнобяла там, където телата им са били закрити от тениски. Тук-там по ребрата, ръцете и ключиците им Ричър забеляза застарели подутини и топчета. И друг път бе виждал подобни белези. Кармен имаше такъв. Той също на две-три места. Те издаваха съществуването на отдавна заздравели счупвания.
Мина покрай двамата мъже и влезе в банята. Тя имаше врата, но отвътре беше като в казарма — по четири бройки от всичко, без вътрешни прегради. Четири тоалетни чинии, четири мивки, четири душа върху една обща стойка. Беше сравнително чисто, миришеше на топла вода и евтин сапун, като че двамата се бяха къпали преди малко, може би в подготовка за петъчната свободна вечер. Имаше едно високо прозорче с прашна мрежа против насекоми и без стъкло. Като се надигна на пръсти, Ричър зърна ъгъла на конюшнята и част от къщата отвъд нея — половината веранда и крайчето на вратата.
Върна се в спалното. Сега единият седеше с извърната глава и гледаше вратата на банята. Гърбът му бе също тъй бял, както и гърдите. През бледата кожа личаха местата на още счупвания. Ребрата, дясната плешка. Този човек или често попадаше под камиони, или беше бивш ездач на родео, изживял кариерата си малко под върха на професията.
— Задава се буря — подметна той.
— И аз така чух — отвърна Ричър.
— Неизбежно е при такава горещина.
Ричър премълча.
— Наеха ли те? — попита седналият.
— Мисля, че да — каза Ричър.
— Значи ще работиш за нас.
Ричър пак премълча.
— Аз съм Били — каза човекът.
Другият се размърда на лакти и съобщи името си:
— Джош.
Ричър кимна на двамата.
— Аз съм Ричър. Приятно ми е.
— На теб се пада черната работа — каза човекът на име Били. — Да ринеш тор и да мъкнеш бали слама.
— Както кажеш.
— Защото определено не ми приличаш на ездач.
— Тъй ли?
Били кимна.
— Твърде си висок. Твърде тежък. Центърът на тежестта отива прекалено нагоре. Да, както те гледам, май изобщо не ставаш за ездач.
— Мексиканката ли те доведе? — попита Джош.
— Мисис Гриър — каза Ричър.
— Ръсти е мисис Гриър — заяви Били. — Тя не те е довела.
— Мисис Кармен Гриър — уточни Ричър.
Били не каза нищо. Джош само се усмихна.
— След вечеря излизаме — каза Били. — На два часа път южно оттук има бар. Ела и ти, ако искаш. Да се поопознаем.
Ричър поклати глава.
— Може би някой друг път, след като припечеля малко пари. Предпочитам на първо време сам да си плащам сметките.
Били се позамисли и кимна.
— Правилно разсъждаваш. Може пък и да се сработим.
Джош пак се усмихна, но не каза нищо.
Ричър отиде до леглото си, просна се и остана да лежи неподвижно в жегата. Взря се за минута в червените греди отгоре, после затвори очи.
Четирийсет минути по-късно прислужницата им донесе вечеря. Беше бяла жена на средна възраст и имаше роднинска прилика с Били. Поздрави го сърдечно. Може да бяха братовчеди. Определено си приличаха по външен вид. И по гласа. Личеше, че делят общи гени. Към Джош отношението й също бе дружеско, а към Ричър — сдържано и студено. За вечеря имаше свинско с фасул и тя го пресипа от баката в метални паници с черпака, който носеше в джоба на престилката си. Раздаде вилици, лъжици и празни канчета.
— Вода се налива от крана в банята — поясни тя за Ричър.
После прислужницата слезе по стълбището и Ричър насочи вниманието си към храната. От снощи не бе хапвал и залък. Седна на леглото с паница върху коленете и усърдно заработи с лъжицата. Фасулът беше
