преносим климатик, който ти пази хлад, докато изсъхнат. Принципът на изпаряването, също като в някои модели хладилници. Той навлече влажните лепкави дрехи, спусна се по стълбището и излезе в ранното утро. Пред него слънцето се подаваше над хоризонта. По-нагоре небето се извисяваше като пурпурен свод. Нямаше и следа от облаци. Прахът под краката му все още пазеше вчерашната топлина.
Наблюдателите се събраха един по един както предишните пет пъти. Вече всичко се превръщаше в рутина. Единият от мъжете откара пикапа до дома на момчето и го завари да чака отвън. После заедно продължиха към къщата на втория мъж, където узнаха, че рутината се е променила.
— Той ми се обади току-що — обясни вторият мъж. — Имало някаква промяна в плана. Заръча да идем на едно място край Кояноса Дроу, за да получим лично нови инструкции.
— Лично ли? — изненада се първият мъж. — Да не искаш да кажеш, че ще се срещнем с него?
— Не, с някакви нови хора, за които ще работим.
Момчето не каза нищо. Първият мъж сви рамене.
— Не възразявам.
— Освен това ще си получим парите — добави вторият.
— Още по-добре — каза първият.
Вторият мъж се настани на седалката и затвори вратата, после пикапът направи завой и се насочи на север.
Ричър заобиколи ъгъла на спалното и тръгна покрай оградите към конюшнята. Не се чуваше нито звук. Всичко наоколо изглеждаше зашеметено от жегата. Изведнъж му мина любопитна мисъл за конете. Дали лягаха, за да спят? Той влезе през голямата врата и откри, че не лягат. Спяха прави, с клюмнали глави и стегнати колене, за да понесат тежестта на телата им. Едрата кобила, с която бе имал толкова трудности снощи, надуши миризмата му и отвори око. Погледна го сънено, размърда копито и пак си затвори окото.
Той огледа конюшнята, опитвайки се да предвиди каква работа могат да му възложат. Вероятно конете се нуждаеха от храна. Значи някъде трябваше да има запаси. С какво се хранят конете? Със сено, предположи Ричър. Сено имаше навсякъде край стените. А дали не беше слама за пода? В единия ъгъл откри отделна стаичка, пълна с чували, в които имаше някаква хранителна добавка. Големи книжни чували от някакъв специален доставчик в Сан Диего. И тъй, конете навярно се хранеха най-вече със сено плюс добавки и витамини. Трябваше им и вода. Потърси още малко и в другия ъгъл откри кран с прикрепен дълъг маркуч. Във всяко отделение имаше корито за поене.
Ричър излезе от конюшнята и тръгна към къщата. Надникна през кухненския прозорец. Вътре нямаше жива душа. Никакво движение. Всичко изглеждаше точно както снощи, когато излезе оттук. Той тръгна към пътя. Чу зад себе си скърцането на врата, обърна се и видя Боби Гриър да излиза на верандата. Носеше същата тениска и същата шапка, само че сега обърната както трябва. Козирката беше нахлупена ниско над очите му. В дясната си ръка държеше карабина от рафта в коридора. Чудесно оръжие двайсет и втори калибър, модерно и добре поддържано. Боби подпря карабината на рамо и изведнъж спря.
— Тъкмо идвах да те събудя — каза той. — Трябва ми шофьор.
— Защо? — попита Ричър. — Къде отиваш?
— На лов — обясни Боби. — С пикапа.
— Не можеш ли сам да караш?
— Естествено, че мога. Но за тая работа трябват двама. Ти караш, а аз стрелям.
— От колата ли стреляш?
— Ще ти покажа — каза Боби.
Той тръгна към навеса. Спря до по-новия пикап. В каросерията му беше монтирана въртяща се стойка.
— Ти караш. Приближаваш се на разстояние за изстрел. Аз съм отзад и се подпирам на стойката. Така имам пълен кръгов обстрел.
— Докато се движим?
— Там е целият майсторлък. Много е весело. Слуп измисли тоя номер. Много го бива.
— И по какво стреляте?
— По броненосци — каза Боби.
Той мина настрани и посочи към пустинята. Натам водеше тесен черен път, лъкатушещ по линията на най-малкото съпротивление между скалистите възвишения.
— Ловен терен — обясни Боби. — На юг има доста дивеч. Едри, тлъсти броненосци. Месото им е страхотно с лютив сос.
Ричър не каза нищо.
— Ял ли си някога броненосец? — попита Боби.
Ричър поклати глава.
— Много са вкусни — каза Боби. — По времето на Депресията, когато дядо ми още бил малко момче, хората само с такова месо се прехранвали. Викали му тексаска пуйка. Или хувърово прасе. Спасявало ги от глад. А сега проклетите еколози взеха да защитават тия гадини. Но щом са на наша земя, можем да ги гърмим колкото си искаме. Аз така виждам нещата.
— Пас съм — каза Ричър. — Не обичам лова.
— Защо? Ловът е предизвикателство.
— За теб може би. Аз и така си знам, че съм по-умен от някакъв броненосец.
— Ти работиш тук, Ричър. Ще вършиш каквото ти се каже.
— Преди да почна работа тук, трябва да обсъдим някои подробности.
— Например?
— Например заплатата.
— Двеста на седмица — каза Боби. — Плюс храна три пъти дневно и легло.
Ричър мълчеше.
— Съгласен ли си? — попита Боби. — Търсеше работа, нали така? Или само Кармен ти трябва?
Ричър сви рамене.
— Добре — каза той.
— И ще правиш каквото ти наредят Джош и Били.
— Добре — повтори Ричър. — Но на лов няма да ходя. Нито сега, нито когато и да било. Сметни го за въпрос на принципи.
Боби дълго мълча.
— Да знаеш, че ще намеря начини да те държа настрани от нея. Всеки ден ще измислям по нещо.
— Аз съм в конюшнята — каза Ричър и се отдалечи.
Ели му донесе закуската там. Беше облечена с миниатюрен джинсов гащеризон. Разпуснатата й коса бе влажна. Носеше чиния бъркани яйца. Приборите стърчаха от предния й джоб като моливи. Личеше, че се напряга да не заправи някакво съобщение.
— Мама каза да не забравиш за урока по езда — скорострелно изрече тя. — Иска да я чакаш след обяда тук, в конюшнята.
Без да добави нищо друго, тя изтича обратно към къщата. Ричър седна на една бала и се зае с яйцата. После върна празната чиния в кухнята и тръгна към спалното. Не откри Джош и Били, тъй че нямаше кой да му даде работа.
Кояноса Дроу беше река с доста широко корито, което отвеждаше пролетните води от планината Дейвис към Пейкъс Ривър, а тя пък се вливаше в Рио Гранде на мексиканската граница. Но само пролетните води не стигаха и затова местността беше рядко населена. Край сухото речно корито тук-там се мяркаха изоставени ферми — далеч една от друга, далеч от каквото и да било. В една от тях все още стоеше стара къща с хлътнал покрив, посивяла от слънчевия пек. Пред нея се издигаше празен обор. Оборът нямаше врати, просто му липсваше едната стена на запад, откъм къщата. Разположението на сградите беше такова, че
