Намираха се на около петнайсет метра над равнината. Пред тях варовиковата скала слизаше полегато на запад, прорязана от широки сухи дерета. Отзад, на километър и половина в източна посока, червената къща и останалите постройки се разстилаха върху спечената земя като детски играчки. Сивата лента на шосето пресичаше равнината от север на юг. Зад миниатюрната барака с колите започваше черният път, прорязващ пустинята на зигзаг като белег върху обгоряла сипаничава кожа. Въздухът бе сух и неестествено прозрачен чак до хоризонта, където го замъгляваше мараня. Жегата беше кошмарна. Слънцето напичаше страховито. Ричър усещаше как лицето му изгаря.
— Внимавай, докато слизаме — предупреди го Кармен. — Пази равновесие.
Тя мина пред него, оставяйки кобилата сама да подбира пътя по надолнището. Ричър леко пришпори коня и я последва. Сетне изтърва ритъма и се разклати, защото животното рязко спря.
— Следвай ме — подвикна Кармен.
Отиваше надясно, към едно сухо дере е плоско, песъчливо дъно. Ричър се напрегна да съобрази накъде да дръпне юздата, но конят зави сам. Под копитата му хрущяха камъчета, тук-там се подхлъзваше. После прекрачи направо и дерето, при което цялото му тяло се разлюля напред-назад. Кармен вече слизаше от седлото. Скочи, разкърши се и зачака. Конят спря до нея, Ричър измъкна десния си крак от стремето и слезе, вършейки всичко точно както преди половин час, само че в обратния ред.
— Е, как ти се струва? — попита Кармен.
— Сега вече знам защо Джон Уейн ходи толкова смешно.
Тя се усмихна за миг, после отведе двата коня до ръба на дерето и затисна юздите им с голям камък. В плътната тишина наоколо се чуваше само едва доловимият звън на нажежен въздух. Кармен отвори чантата на седлото и измъкна отвътре чантичката си. Дръпна ципа, бръкна вътре и извади малък хромиран пистолет.
— Обеща да ме научиш — каза тя.
— Чакай — прекъсна я Ричър.
— Какво?
Той не отговори. Пристъпи наляво, после надясно, приклекна, изправи се. Обиколи и огледа дъното на дерето, накланяйки глава, за да различи по-ясно тъмните сенки по пясъка.
— Какво? — повтори Кармен.
— Някой е бил тук — каза той. — Има следи. Трима души, дошли са с кола от запад.
— Следи? — изненада се тя. — Къде?
Ричър посочи с пръст.
— Следи от гуми. Лекотоварна кола. Спряла е тук. Трима души са пролазили до ръба на колене.
Той отиде до края на дерето, където следите свършваха. Легна върху горещата пръст и се подпря на лакти. Надигна глава.
— Някой е наблюдавал къщата.
— Откъде знаеш?
— Няма нищо друго за гледане.
Кармен коленичи до него, стискайки хромирания пистолет.
— Много е далеч — каза тя.
— Сигурно са използвали бинокли. Или по-скоро далекогледи.
— Сигурен ли си?
— Случайно да си виждала отблясъци? Слънчеви отражения по стъкло. Рано сутрин, когато слънцето е ниско на изток.
Тя потръпна.
— Не. Никога.
— Следите са свежи — каза Ричър. — На не повече от ден-два.
Кармен отново потръпна.
— Слуп — каза тя. — Смята, че ще избягам с Ели, преди да се прибере. Заръчал е да ме следят.
Ричър стана и се върна към средата на дерето.
— Виж следите от гуми — посочи той. — Идвали са четири или пет пъти.
Наистина, следите се препокриваха в сложна плетеница. Бяха поне четири, може би пет. Прашната земя запазваше ясно шарката на гумите. До най-дребни подробности. Външният ръб на предната дясна гума беше почти напълно протрит.
— Но днес ги няма — каза Кармен. — Защо?
— Не знам — отвърна Ричър.
Кармен се загледа настрани. Подаде му пистолета.
— Моля те, покажи ми как да си служа с това.
Ричър откъсна очи от следите по пясъка и погледна оръжието. Полуавтоматичен „Лоркин L–22“, шестсантиметрова цев, хромирани метални части, дръжка от пластмасова имитация на розов седеф. Произведен наскоро в Майра Лома, Калифорния и вероятно неизползван, откакто е напуснал фабриката.
— Добър ли е? — попита Кармен.
— Колко плати за него?
— Над осемдесет долара.
— Откъде го взе?
— От един оръжеен магазин в Пейкъс.
— Законно ли?
Тя кимна.
— Попълних всички документи. Добър ли е?
— В общи линии — каза Ричър. — Така или иначе, за осемдесет долара по-добър няма да намериш.
— Човекът от магазина рече, че е идеален.
— За какво?
— За дама. Не му казах защо ми трябва.
Ричър подхвърли пистолета на длан. Беше мъничък, но сравнително солиден. Нито лек, нито тежък. Все пак прекалено лек, за да е зареден.
— Къде са патроните? — попита той.
Кармен отиде до конете. Извади от чантата си малка кутийка. Върна се и му я подаде. Беше пълна с миниатюрни патрони двайсет и втори калибър. Около петдесет на брой.
— Покажи ми как се зарежда — помоли тя.
Ричър поклати глава.
— Би трябвало да го оставиш тук. Просто го захвърли и забрави за него.
— Защо?
— Защото цялата работа е безумна. Пистолетите са опасни, Кармен. Не бива да държиш такова нещо близо до Ели. Може да се случи нещастие.
— Ще внимавам. Така или иначе, къщата е пълна с оръжие.
— Пушките са друго нещо. Тя е прекалено дребна, за да насочи цевта към себе си и в същото време да натисне спусъка.
— Ще го крия. Тя още не е разбрала.
— Въпрос на време.
Кармен поклати глава.
— Аз решавам. Ели е моя дъщеря.
Ричър не каза нищо.
— Няма да го открие — настоя тя. — Държа го до леглото, а Ели не влиза в спалнята.
— Какво ще стане с нея, ако решиш да го използваш?
Кармен кимна.
— Знам. Непрекъснато мисля за това. Само на едно се надявам — че още е малка да осъзнае. А когато порасне, може би ще разбере, че съм избрала по-малкото зло.
— Не, какво
