— Откъде да знам? Може би са използвали правото си за свободна инициатива на пазара на работна ръка.
— Какво?
Ричър не отговори. Отсъствието на Боби и гласовете откъм верандата бяха привлекли вниманието на хората вътре. Ръсти Гриър първа застана на прага, следвана от шерифа и човека с памучния костюм. Кармен остана вътре, до стойката с карабините. Все още изглеждаше замаяна. Виждайки Ричър, всички млъкнаха по различен начин: Ръсти като при сблъсък с нарушение на добрия обществен тон, шерифът озадачено, а непознатият с костюма явно се чудеше кого ли е довлякъл дяволът по това време.
— Какво става? — попита Ръсти.
— Тоя тук разправя, че Джош и Били ни напуснали — каза Боби.
— Те не биха постъпили така — заяви Ръсти. — Защо да напускат?
Човекът с костюма напираше напред, сякаш очакваше да го запознаят с новодошлия.
— Казаха ли някаква причина? — попита Ръсти.
Шерифът гледаше Ричър втренчено и безизразно. Ричър не отговори. Просто стоеше и чакаше.
Човекът с костюма протегна ръка.
— Аз съм Хак Уокър — изрече той с плътен, сърдечен глас. — Окръжен прокурор в Пейкъс и приятел на семейството.
— Със Слуп са приятели от детинство — разсеяно добави Ръсти.
Ричър кимна и стисна протегнатата ръка.
— Джак Ричър. Работя тук.
Онзи стисна десницата му с две ръце и се усмихна тъничко, с известна доза искрена приветливост, добавена към дежурната маска на политик.
— Регистрирахте ли се за гласоподавател по нашия край? — попита той. — През ноември се кандидатирам за съдия и много бих искал да разчитам на вашата подкрепа.
После се разсмя тихичко, като човек, който е заобиколен от приятели и се чуди как е позволил на разни политически безсмислици да засенчат добрите му маниери.
— Хак положи толкова усилия заради нас — каза Ръсти. — А сега ни донесе прелестна новина.
— Да не би Ал Юджин да се е появил? — попита Ричър.
— Не още — отвърна Ръсти. — Новината е съвсем друга.
— И няма нищо общо с изборите — допълни Хак. — Разбирате го, нали? Вярно, ноември наближава и ни се иска да сторим по нещо за всички, но вие
— А
Всички си размениха лъчезарни усмивки. Ричър хвърли поглед над главите им към Кармен, останала сама във вестибюла. Тя не се усмихваше.
— Доколкото разбирам, ще измъкнете Слуп по-рано — каза той. — Сигурно още утре.
Хак Уокър леко сведе глава, сякаш току-що бе получил комплимент.
— Точно така. Ония през цялото време опяваха, че не могат да вършат административна работа в неделя, но в крайна сметка успях да ги убедя. Разправяха, че това щяло да бъде първото неделно освобождаване в цялата история на системата, аз обаче настоях, че за всяко нещо си има пръв път.
— Хак ще ни откара дотам — добави Ръсти. — След малко потегляме. Ще пътуваме цяла нощ.
— Ще го чакаме на шосето — каза Хак. — Точно пред портата на затвора в седем сутринта. Голямо посрещане му готвим на нашия Слуп.
— Всички ли заминавате? — попита Ричър.
— Без мен — каза Кармен.
Беше излязла на верандата тихичко като призрак. Стоеше със събрани крака, облакътена на парапета, и гледаше към черния хоризонт на север.
— Трябва да наглеждам Ели — добави тя.
— В колата има място колкото щеш — каза Ръсти. — Можем да вземем и Ели.
Кармен поклати глава.
— Не искам да вижда как баща й излиза от затвора.
— Е, както искаш — отсече Ръсти. — В края на краищата той ти е само съпруг.
Кармен не отговори. Само потръпна леко, сякаш температурата на нощния вятър не беше трийсет и пет градуса, а някъде около нулата.
— В такъв случай май трябва и аз да остана — каза Боби. — Да наглеждам къщата. Слуп ще ме разбере.
Ричър хвърли поглед към него. Кармен рязко се завъртя и влезе в къщата. Ръсти и Хак Уокър се повлякоха подир нея. Шерифът и Боби останаха. Двамата направиха крачка един към друг сякаш за да поставят някаква невидима бариера между Ричър и вратата.
— И тъй, защо напуснаха? — попита Боби.
Ричър ги изгледа един по един, после сви рамене.
— Всъщност не беше точно напускане. Опитах се да подсладя горчивия хап, това е. Откровено казано, бяхме в някакъв бар и те се сбиха с един човек. Вие ни видяхте в бара, нали, шерифе?
Шерифът кимна предпазливо.
— Стана, след като си тръгнахте — продължи Ричър. — Сбиха се и загубиха.
— С кого? — попита Боби. — Какъв човек?
— Неподходящ човек.
— Кой беше?
— Някакъв едър човек — обясни Ричър. — За една-две минути ги смаза от бой. Мисля, че някой повика линейка. Сигурно вече лежат в болницата. Може и да са мъртви, знам ли? Загубиха, и то много лошо.
Боби го гледаше втренчено.
— Кой беше човекът?
— Човек като човек. Никому не пречеше.
— Кой?
— Май не е тукашен.
Боби се поколеба.
— Ти ли беше?
— Аз? — изненада се Ричър. — Че защо им е да се бият с мен?
Боби не отговори.
— Защо им е да се бият с мен, Боби? — запита отново Ричър. — Каква би могла да е причината?
Боби мълчеше. Изгледа го свирепо, после се завъртя и повлече нозе към вестибюла. Шумно затръшна вратата зад себе си. Шерифът остана на място.
— Значи здравата са пострадали — каза той.
Ричър кимна.
— Така изглежда. Съветвам ви да завъртите един телефон, за да разберете. А след това не е зле да разпространите новината. Да обясните на тукашните какво става, когато се бият с неподходящи хора.
Шерифът кимна все тъй предпазливо.
— Може би не е зле и вие да си имате едно наум — добави Ричър. — Боби ми каза, че тук хората сами си решават проблемите. Не обичали да си имат вземане-даване със закона. Намекна, че ченгетата не се месят в лични спорове. Това било стара традиция в славния Западен Тексас.
Шерифът помълча, после каза:
— Май има нещо такова.
— Боби беше категоричен. Такава е традицията, и точка.
Шерифът извърна глава.
— Е, може и така да се каже. А аз много уважавам традициите.
Ричър кимна.
— Радвам се да го чуя.
