Смъртоносна жега

— Притисна ли я?

— По едно време дори се развиках. Но тя изчака да млъкна и отново повтори същото. Не иска адвокат, Ричър. Трябва да се примирим.

— Законно ли е?

— Естествено, че е законно. Никъде не пише, че обвиняемият трябва да има адвокат. Казва се само, че трябва да му предложат защита.

— Това не е ли признак за невменяемост или нещо такова?

Алис поклати глава.

— Не. Иначе всеки убиец може да откаже защита и автоматично да отърве кожата като невменяем.

— Тя не е убийца.

— Не забелязах особено желание да го докаже.

— Чу ли я някой?

— Още не. Но почвам да се тревожа. Логично погледнато, следващата й стъпка е да го изложи в писмена форма. И тогава не мога дори да припаря до нея. Нито пък някой друг.

— И какво ще правим сега?

— Трябва да я придумаме. Само това можем да направим. Изобщо да не слушаме какво казва и да преговаряме с Уокър зад гърба й. От нейно име. Ако го убедим да свали обвиненията, тогава ще я освободим, независимо дали иска, или не.

Ричър сви рамене.

— Значи така ще действаме. Но е много странно, нали?

— И още как — съгласи се Алис. — Никога не бях чувала за такъв случай.

На сто и петдесет километра от тях двамата мъже приключиха вечерята и се прибраха в мотела. Те също си бяха поръчали пица, само че с халби студена бира вместо вода и кафе. В стаята си завариха жената. Тя беше напрегната и крачеше напред-назад — признак, че има новини.

— Какво? — попита високият.

— Допълнителна работа — каза тя.

— Къде?

— В Пейкъс.

— Разумно ли е?

Жената кимна.

— В Пейкъс все още е сравнително безопасно.

— Смяташ ли? — попита тъмнокосият.

— Чакай само да чуеш колко ще ни платят.

— Кога?

— Зависи от предишната задача.

— Добре — каза високият. — Кой е обектът?

— Някакъв тип — отговори жената. — Ще ви дам подробности, като приключим с другата работа. — Тя прекрачи към вратата. — А сега стойте тук, разбрахме ли се? Легнете да поспите. Чака ни много напрегнат ден.

— Скапана стая — заяви Алис.

Ричър се огледа.

— Мислиш ли?

— Ужасна е.

— Виждал съм и по-лоши.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита тя след кратко мълчание.

След пицата и сладоледа Ричър изобщо нямаше апетит, но ивицата гола кожа отпред му се струваше привлекателна. Както и ивицата отзад — дълбока вдлъбнатина, над която коланът на панталона минаваше като мъничък мост.

— Разбира се — каза той. — Къде?

Тя отново се поколеба.

— Вкъщи съгласен ли си? С тукашните заведения имам проблеми. Вегетарианка съм. Затова обикновено си готвя сама.

— Вегетарианка в Тексас. Направо не е за вярване.

— Понякога и аз си мисля така. Е, какво ще кажеш? Климатикът ми е по-добър от този тук.

Ричър се усмихна.

— Значи не само домашна вечеря, а и по-хладен въздух? Добре ми звучи.

— Ядеш ли вегетарианска храна?

— Всичко ям.

— Тогава да тръгваме.

Той навлече влажната риза. Алис взе сакото. Ричър се обу, заключи и я последва към фолксвагена.

Потеглиха на запад и след два-три километра стигнаха до жилищен квартал, изграден върху ивица пустееща земя между две широки магистрали. Сградите бяха двуетажни, с мазилка в пясъчен цвят и тъмни греди за контраст. Бяха около четирийсет и всички изглеждаха някак потиснати и изнемощели от жегата. Къщата на Алис се намираше точно в центъра, заклещена между две други. Тя спря колата върху напукана бетонна площадка пред входа. От пукнатините стърчаха изсъхнали бурени.

Но вътре цареше разкошна прохлада. Климатичната инсталация работеше с всичка сила. Ричър усети напора на въздуха. Озоваха се в тесен хол с кухненски бокс отзад. Отляво имаше стълбище. Евтини мебели под наем и много книги. Телевизор не се виждаше.

— Ще си пусна един душ — каза Алис. — Настанявай се както ти е удобно.

Тя изчезна нагоре по стъпалата. Ричър се огледа. Повечето книги бяха на юридически теми. Гражданско и наказателно право на Тексас. Коментари на Конституцията. Върху малката масичка в ъгъла имаше телефон с четири бутона за автоматично набиране. До най-горния бе записано Кантора. Следваше Дж. домашен. После Дж. служебен и накрая М. и Т. На един от рафтовете на библиотеката бе поставена сребърна рамка със снимка на красива семейна двойка над петдесетте. Снимката беше любителска, зад мъжа и жената се виждаше градска улица, навярно в Ню Йорк. Мъжът бе с прошарена коса и дълго патрицианско лице. Жената приличаше малко на Алис. Същата коса, само че вече побеляла и не толкова буйна. Очевидно родителите от Парк Авеню. М. и Т. — мама и татко. Изглеждаха свестни хора. Колкото до Дж. — най-вероятно беше приятел. Ричър се огледа, но не видя друга снимка. Може би беше горе, на нощното шкафче.

Седна и зачака. Алис слезе след десетина минути. Косата й беше мокра и сресана. Беше по шорти и избеляла от пране тениска с надпис Харвардски футболен отбор. Шортите бяха къси, а тениската тънка и стегната. Личеше, че отдолу не носи нищо. Беше боса и изглеждаше страхотно.

— Футбол ли си играла? — попита Ричър.

— Не аз, Джу играеше.

Той се усмихна на завоалираното предупреждение.

— Още ли е футболист?

— Футболистка — поправи го Алис. — Казва се Джудит. Аз съм лесбийка. Да, още играе футбол.

— Бива ли я?

— В какво отношение?

— Във футбола.

— Доста. Това смущава ли те?

— Че е добра във футбола ли?

— Не, че си падам по жените.

— От къде на къде?