коловоз в спечената почва. Ямите, камъните и бодливите гъсталаци не им оставяха друга възможност, освен да продължават напред. Пътят се виеше и лъкатушеше като пресъхнало речно корито.
После пътят рязко се изкачи нагоре и продължи права като шосе през миниатюрно варовиково плато. Издигнатата скалиста площадка беше приблизително колкото футболно игрище, само че овална, с ширина осемдесет метра и дължина сто и двайсет. По нея нямаше храсти. Ричър описа широк завой и освети краищата и с фаровете. Навсякъде ръбовете стърчаха почти отвесно на петдесет–шейсет сантиметра над околната камениста пустиня. Уродливи, сгърчени храсти се бореха за място в подножието. Направи нов, по-широк кръг и видяното му хареса. Той се усмихна. Изброи наум какво трябва да направят и колко време ще отнеме. Отговорът го задоволи.
Продължи до отсрещния край на скалната плоча и спря там, където коловозът скачаше долу и изчезваше в мрака. Алис спря наблизо фолксвагена. Ричър скочи от джипа и наведе глава към страничното й стъкло. Нощният въздух все още бе горещ. И влажен. Отново налетя вятър. Тежки дъждовни капки лениво падаха право надолу. Алис свали стъклото.
— Добре ли си? — попита Ричър.
— Засега.
— Обърни колата и дай заден ход до ръба — нареди той. — Прегради изхода от площадката.
Тя бавно раздвижи колата, сякаш паркираше на задръстена градска улица, и спря със задни гуми точно върху ръба. Предницата бе обърната на север, към ранчото. Ричър намести джипа плътно до фолксвагена и отвори задния капак.
— Изключи двигателя и фаровете — подвикна той. — Изнеси пушките.
Алис му подаде тежките карабини една по една. Той ги сложи в багажното отделение на джипа. После пое ловните пушки и ги захвърли колкото се може по-далеч в храсталака. Накрая дойдоха двете кутии. Фабричните патрони и направените от Боби Гриър. Ричър ги остави до карабините. Изтича до лявата врата и изключи двигателя. Тежкото бучене заглъхна. Настана тишина. Той напрегна слух и огледа северния хоризонт. Вятърът тихо въздишаше из сухите храсти. Невидими насекоми жужаха и скрибуцаха. От време на време някоя капка улучваше раменете му. Това бе всичко. Нищо повече. Навсякъде непрогледен мрак и тишина.
Отново мина отзад и отвори кутиите. Бяха натъпкани плътно с патрони, изправени върху плоската си част. Фабричните изглеждаха нови и лъскави. Другите — малко поизтрити. Гилзи втора употреба. Той извади един и го огледа внимателно под вътрешната лампичка на джипа.
Зареди първия уинчестър с един-единствен патрон на Боби. Във втория зареди още седем. В третия почна да ги редува, така че накрая в пълнителя имаше четири фабрични патрона и три направени. Четвъртата пушка зареди изцяло с нормални патрони. Наслага ги в багажника по същия ред от ляво на дясно, после затвори задния капак.
— Мислех, че ще ни трябва само една — каза Алис.
— Промених плана — отвърна Ричър.
Той се настани зад волана и Алис седна до него.
— Къде отиваме сега? — попита тя.
Ричър включи двигателя и се отдалечи на заден ход от фолксвагена.
— Представи си това плато като циферблат на часовник — каза той. — Ние дойдохме откъм шестицата. В момента твоята кола е на позиция дванайсет, обърната към нас. Ти отиваш да се скриеш долу под ръба на осмицата. Пеш. Задачата ти е да стреляш само веднъж и после да пропълзиш към седмицата.
— Нали нямаше да стрелям?
— Промених плана — повтори той.
— Не мога да стрелям, казах ти вече.
— Можеш. Просто дръпни спусъка. Много е лесно. Недей да се тревожиш за прицел и други глупости. Трябва ми само гърмеж и голям пламък.
— А после?
— После се промъкваш на позиция седем и наблюдаваш. Аз ще съм зает със стрелбата. Налага се ти да гледаш по кого точно стрелям.
— Това не е хубаво.
— Но не е и лошо.
— Мислиш ли?
— Виждала ли си гроба на Клей Алисън?
Тя отчаяно извъртя очи към небето.
— Вземи да прочетеш някоя историческа книга, Ричър. Клей Алисън е бил пълен психопат. Веднъж убил човека в леглото до себе си само защото хъркал. Бил е чисто и просто някакъв смахнат тип без капка морал. Не виждам нищо благородно в това.
Ричър сви рамене.
— Така или иначе, връщане няма.
— Знаеш ли, че две злини не правят една добрина?
— Избирай сама, Алис. Или ние ще ги издебнем, или те ще издебнат
Тя поклати глава.
— Страхотно, няма що.
Ричър мълчеше.
— Тъмно е — каза Алис. — Нищо няма да видя.
— Остави това на мен.
— Как ще разбера кога да стрелям?
— Ще разбереш.
Ричър придвижи джипа плътно до ръба на варовиковата плоча и спря. Отвори задния капак и извади първата карабина. Ориентира се, изтича до назъбения каменен ръб и сложи пушката на земята, с приклад във въздуха и дуло, сочещо към пущинака на пет-шест метра пред далечния фолксваген. Наведе се и прещрака зарядния лост. Механизмът се плъзна гладко, с приятен металически звук. Чудесно оръжие.
— Готова е за стрелба — каза той. — Това тук е осма позиция. Стой приведена под ръба. Стреляй и веднага мини на седма позиция. Не се подавай, преди да стигнеш. А след това гледай много внимателно. Те може да стрелят в твоята посока, но гарантирам, че няма да те улучат. Разбра ли?
Алис мълчеше.
— Уверявам те — каза Ричър. — Недей да се тревожиш.
— Сигурен ли си?
— И супермен не може да те улучи от такова разстояние в тъмното.
— Може да им провърви.
— Не, Алис, тази нощ няма да им провърви. Повярвай ми.
— А кога да стрелям?
— Когато бъдеш готова — отвърна Ричър.
Изчака я да приклекне под ръба, на една ръка разстояние от карабината.
— Успех — каза той. — Пак ще се видим.
— Страхотно — промърмори тя.
Ричър скочи в джипа и бавно подкара през платото към четвърта позиция. Завъртя волана, превключи и продължи на заден ход. Джипът излетя през ръба, тежко падна шейсет сантиметра по-долу, разтърси се и спря сред храстите. Ричър изключи двигателя и фаровете. Взе четвъртата карабина и я подпря изправена до
