Смъртоносна жега

попадна в буря в джунглите на Централна Америка и се намокри по-бързо, отколкото ако бе скочил с дрехите право в морето. Не можеше да си представи по-жесток дъжд, а сегашният едва ли му отстъпваше. Беше мокър до кости. Водата се стичаше на потоци под ризата му. Не течеше, а буквално го обливаше. Излиташе на фонтани между копчетата. Почваше да му става хладно. За по-малко от двайсет минути температурата бе спаднала с десет-петнайсет градуса. Пороят го блъскаше отгоре, после отскачаше от земята почти със същата сила. Шумът бе непоносим. Около храстите хвърчаха листа и вейки. Те падаха и се сплитаха на миниатюрни бентове край всяка издатина. Над горещия варовиков чакъл вече имаше петнайсетсантиметров слой лепкава кал. Краката му затъваха. Пистолетът бе мокър. Няма нищо. „Хеклер и Кох“ стреля и мокър. Но „Браунинг“ и „ЗИГ-Зауер“ също не се боят от влага.

Следващата светкавица избухна пак на юг, но по-близо. И беше по-ярка. Гигантска ивица проряза небето с пукот и съскане. Ричър се озърна наляво. Жената бе дошла по-близо. Стоеше на петнайсетина метра от него, все още плътно до ръба. Бива я, но не чак толкова. Тя стреля и куршумът го отмина с около метър. Лош прицел, ръката й все още не бе довършила движението от юг на север. Юг ли? Смятала е, че ще се оттегля. Стана му малко обидно. Той протегна ръка и отвърна на изстрела. Долетелият тътен заглуши гърмежа. Вероятно не съм улучил. Още осем патрона.

Отново идваше ред на пресмятането. Как ще постъпи тя? Какво очаква от мен? Последния път бе сбъркала. Значи сега ще рискува. Ще очаква да тръгна към нея. И сама ще тръгне насреща. Готова за последния изстрел.

Той остана приклекнал на същото място. Троен блъф. Плъзна ръка отляво надясно по нейния предполагаем маршрут. Зачака нова светкавица. Тя лумна по-рано, отколкото бе предполагал. Бурята отминаваше бързо. Сиянието избухна на по-малко от километър и почти веднага изтрещя гръмотевица. Стана по-светло от ден. Ричър присви очи и се вгледа напред. Жената бе изчезнала. Той врътна глава наляво и зърна неясно яркосиньо петно да отстъпва в обратна посока. Инстинктивно стреля малко по-напред, после светкавицата изгасна и наоколо отново се сгромолясаха мрак, шум и хаос. Още седем патрона. Той се усмихна. Но сега вече ми трябва само един.

Гръмотевиците я плашеха. Спомни си как Джошуа и Били поправяха покрива на навеса. Големите листове тенекия се извиваха и бумтяха, докато ги носеха, а когато взеха да ги коват, се вдигна ужасен шум. Гръмотевиците бяха като милиарди ламаринени листове, които едновременно се огъват и трещят в небето. Тя се зави презглава, но и през чаршафа виждаше как в стаята нахлуват ослепителни блясъци.

— Страх ли те е? — попита мъжът.

Тя кимна, без да подава глава.

— Не се бой — каза мъжът. — Най-обикновена буря. Големите момичета не се плашат от такива неща.

Тя не отговори. Мъжът пак погледна часовника.

Тактиката й не го затрудни. Беше добра, но не чак толкова, че да стане неразгадаема. Движеше се плътно до скалния ръб, защото това създаваше илюзия за безопасност. Действаше по схемата напред-назад-напред-напред. Двоен блъф, троен блъф, опит да бъде непредсказуема. Хитро, но не чак толкова. Беше се приближила, после отстъпи. Сега пак щеше да се приближи, а после да продължи напред. Мислеше си, че той ще схване тактиката на махалото и ще очаква от нея ново отстъпление. Вместо това тя щеше да дойде напред. За да го изненада. И защото искаше да е наблизо. Тя харесваше боя отблизо. За любимия си изстрел в главата вероятно трябваше да се приближи на по-малко от три метра.

Ричър скочи на крака и се втурна в яростен спринт назад и наляво, описвайки широк кръг. Носеше се през храстите с огромни скокове като подплашен звяр, прескачаше по-високите, шляпаше през локвите, подхлъзваше се в калта. Пет пари не даваше за шума. Никой нямаше да го чуе дори от метър. Единствено бързината имаше значение. Трябваше да я заобиколи изотзад преди следващата мълния.

Бясно пробяга по-голямата част от кръга, после забави крачка и се промъкна към варовиковата площадка на около пет-шест метра от мястото, където я бе забелязал за пръв път. Преди малко тя отиде на юг, после се върна, значи сега отново вървеше на юг. Трябваше да е на десетина метра пред него. Точно отпред. Ричър тръгна след нея бързо и леко, сякаш крачеше по тротоар. Разхлаби мускули и се опита да предугади мълнията, готов всеки момент да се просне в калта.

Дребният тъмнокос мъж отново погледна часовника. Ели се криеше под чаршафа.

— Три часа минаха — каза мъжът.

Ели мълчеше.

— Познаваш ли часовника?

Ели седна в леглото и бавно смъкна чаршафа под брадичката си.

— Вече съм на шест години и половина — каза тя.

Мъжът кимна.

— Гледай. — Той протегна ръка напред и извъртя китката. — Още един час.

— А после какво?

Мъжът извърна глава. Ели го погледа още малко. После пак се пъхна под чаршафа. Гръмотевиците трещяха, зад прозореца бляскаха мълнии.

Блясъкът освети пустошта на километри наоколо. Веднага последва гръмотевичен тътен. Ричър приклекна и напрегна очи. Жената бе изчезнала. Нямаше я пред него. Мълнията изгасна и тътенът се търкулна в далечината. За секунда Ричър се запита дали би чул нейния изстрел през гръмотевицата. Щеше ли да го чуе? Или щеше само да усети противния плясък на куршума? Просна се в калта и застина неподвижно. Дъждовните капки блъскаха тялото му като хиляди мънички чукчета. Добре, помисли отново. Дали тил не се бе опитала да изненада него! Можеше да се окаже, че е предприела огледално копие на маневрата му. В такъв случай двамата бяха описали кръгове в противоположни посоки, което означаваше смяна на позициите. А може би тя се спотайваше в някоя яма или пукнатина. Може да беше открила джипа. Не би било трудно, ако е погледнала назад при някоя мълния. Логиката подсказваше, че рано или късно той ще трябва да иде там. Иначе как да се измъкне от пустинята? В такъв случай може би го причакваше там. Вътре, приведена ниско. Или отдолу — и в такъв случай бе намерила неочакван подарък: уинчестър с два фабрични патрона в пълнителя.

Ричър лежеше в калта и мислеше трескаво. Изобщо не обърна внимание на следващата светкавица. Само се притискаше към земята, пресмяташе и решаваше. Отхвърли възможността за кръгова маневра. Това бе военен инстинкт. А насреща си нямаше пехотинец. Нито един пехотинец не би стрелял в окото. Шансът е твърде малък. Вероятно бе отишла към джипа. Той се завъртя през калта, надигна глава и зачака.

Следващата светкавица раздра с ярост небето и освети облаците отдолу като артилерийска канонада. Джипът беше далеч. Твърде далеч. Ако тя наистина бе отишла към него, значи нямаше непосредствена заплаха. Не и от такова разстояние. Ричър отново се завъртя и пропълзя на юг. Прочистване и проверка, сектор по сектор. Пълзеше бавно, на лакти. Два метра, пет, десет. Чувстваше се точно като на учебен полигон. Продължи да пълзи и внезапно усети парфюма.

Дъждът някак изостряше миризмите. Ричър осъзна, че цялата пустиня има по-друг, особен дъх. Дъждът променяше всичко от корен. Усещаше аромата на пръст и растения. Силен, остър, естествен мирис. Но към него се примесваше аромат на женски парфюм. Наистина ли беше парфюм? Или нещо природно, някакво нощно цвете, разцъфнало от бурята? Не, парфюм беше. Женски парфюм. Без съмнение. Ричър спря и застина неподвижно.

Чу шумолене в храстите, но това бе от вятъра. Пороят леко отслабна. От юг долиташе силен и влажен вятър, понесъл аромата на парфюм. Беше съвсем тъмно. Той вдигна пистолета и не го различи на една ръка разстояние.

Накъде е обърната? Не на изток. Сигурно се спотайваше ниско приведена, тъй