Той се качи пръв на верандата. Заблъска по вратата, но никой не отговори. Опита дръжката. Беше отключено.
— Подай ръце — каза той.
Свали от рафта шестте ловни пушки .22 калибър и ги подреди върху протегнатите ръце на Алис, като редуваше посоката на прикладите и цевите, за да изравни тежестта. Тя леко се олюля от товара.
— Отнеси ги в колата — нареди Ричър.
Отгоре долетяха стъпки, после стълбището заскърца и Боби Гриър се появи от всекидневната, разтривайки сънено очи. Беше бос, по боксерки и тениска. Спря и смаяно се вторачи в празния рафт.
— Какво си мислиш, че вършиш, по дяволите?
— Искам и другите — каза Ричър. — Реквизирам всичките ви оръжия. От името на местните полицейски власти. Ако си спомняш, аз съм помощник-шериф.
— Няма други.
— Има, Боби. Нито една бяла отрепка като теб не би се задоволила с някакви си играчки двайсет и втори калибър. Къде е тежката артилерия?
Боби мълчеше.
— Не ме мотай, Боби. Късно е за игрички.
Боби се поколеба. После сви рамене.
— Добре.
Той зашляпа бос през вестибюла и бутна една врата към тясна, сумрачна стаичка, която приличаше на кабинет. Щракна лампата и Ричър видя по стените черно-бели снимки на петролни кладенци. Вътре имаше бюро и още един оръжеен рафт с четири седемзарядни карабини уинчестър — от онези, които се зареждат с прикладен лост. Тежки, красиви, добре поддържани оръжия.
— Амуниции? — попита Ричър.
Боби отвори едно чекмедже под рафта. Извади голяма кутия патрони.
— Имам и специални патрони — каза той и извади втора кутия.
— Какви са?
— По-мощни. Сам си ги правя.
Ричър кимна.
— Отнеси всичко в колата, разбра ли?
Той взе четирите карабини от рафта и последва Боби навън. Алис седеше в колата. Шестте пушки .22 калибър бяха струпани на задната седалка. Боби се приведе и сложи до тях патроните. Ричър сложи уинчестърите изправени зад дясната предна седалка. После се обърна към Боби.
— Ще ми трябва джипът ти.
Боби сви рамене и запристъпя от крак на крак върху горещата пръст.
— Ключовете са на таблото.
— Отивай при майка си и не напускайте къщата — предупреди Ричър. — Всеки видян наоколо ще бъде сметнат за враг. Ясно ли е?
Боби кимна. Завъртя се и пристъпи към стъпалата на верандата. Озърна се още веднъж и влезе. Ричър пъхна глава в колата, за да поговори с Алис.
— Какво правим? — попита тя.
— Подготвяме се.
— За какво?
— За каквото дойде.
— Защо са ни десет пушки?
— За нищо. Трябва ни само една. Не искам да дам на врага другите девет, това е.
— Насам ли идват?
— Да, ще пристигнат след десетина минути.
— И какво ще правим?
— Отиваме в пустинята.
— Ще има ли стрелба?
— Вероятно.
— Разумно ли е? Сам каза, че те са добри стрелци.
— С пистолети. Най-добрата защита срещу пистолет е да се укриеш много далеч и да стреляш с най- голямата пушка, която имаш подръка.
Алис поклати глава.
— Не мога да участвам в това, Ричър. Не е редно. А и никога не съм докосвала пушка.
— Не искам да стреляш — каза той. — Но ще ми трябва свидетел. Трябва да определиш кой точно идва срещу нас. Разчитам на теб. Въпросът е на живот и смърт.
— Какво мога да видя? Там е тъмно.
— Ще го уредим някак.
— Задава се дъжд.
— Това ще ни помогне.
— Не е редно — повтори тя. — Това е работа за полицията. Или за ФБР. Не може просто така да стреляш по хората.
Из въздуха тегнеше предчувствие за буря. Отново повя ветрец и Ричър усети как в небето се трупа електрическа мощ.
— Има си правила на битката, Алис — каза той. Преди да сторя каквото и да било, ще чакам открито враждебен акт. Също като американската армия. Разбра ли?
— Ще ни убият.
— Ти ще си скрита надалеч.
— Тогава теб ще убият. Сам каза, че ги бива.
— Бива ги да отидат до някого и да го прострелят в главата. Тепърва ще видим какво могат на открит терен в тъмното, под пушечен огън.
— Ти си луд.
— Седем минути — каза Ричър.
Алис се озърна към пътя на север. После тръсна глава, включи на първа и настъпи съединителя. Ричър се протегна и за момент стисна рамото й.
— Следвай ме плътно, чу ли?
После изтича към навеса и скочи в семейния джип чероки. Избута седалката назад, включи двигателя и запали фаровете. Даде заден ход, заобиколи навеса и подкара право към черния път през пущинака. В огледалото видя, че фолксвагенът се движи плътно зад него. Пак погледна напред и в този миг първата капка дъжд падна върху стъклото. Беше колкото сребърен долар.
16
С пълна скорост изминаха седем-осем километра през мрака. Нямаше луна. Звезди не се виждаха. Плътните облаци бяха паднали ниско, но от тях се ръсеха само отделни капки — по една на всеки десетина секунди. Те се пръсваха върху стъклото и оставяха мокри петна колкото чиния. Всеки път Ричър пускаше чистачките и пак ги спираше. Поддържаше скорост около шейсет и пет километра в час и се стараеше да следва пътя през ниския храсталак. Тя лъкатушеше безредно, но в общи линии водеше на юг, към идващата буря. Теренът беше много неравен. Джипът подскачаше бясно. Фолксвагенът го догонваше с отчаяни усилия. Фаровете му се мятаха нагоре-надолу.
На осем километра от къщата пътят сред храсталака и натрошения варовик се стесни. Дъждът все още се бавеше. Теренът под колелата взе да се променя. Бяха потеглили през широка пуста равнина, може би някогашно култивирано пасище. Сега започваше плавен наклон, водещ към ниско плато. Фаровете осветяваха от двете страни скалисти издатини, които ги принуждаваха да се отклонят на югоизток. Пустинните храсти станаха по-високи, сплетоха се в плътна стена. Скоро не остана нищо друго освен дълбок
