— Обади се по телефона на Уокър да му съобщиш какво стана — нареди той. — Кажи, че сме тук.
Накара я да седне с гръб към него до нечие бюро в средата на залата, за да може да наблюдава предната врата, докато тя гледа задната. Извади пистолета и го отпусна в скута си със свален предпазител. После набра номера на сержант Родригес от Абилин. Родригес все още беше на смяна и не изглеждаше твърде доволен.
— Проверихме в адвокатското дружество — каза той. — В Тексас няма адвокат на име Честър Артър.
— Аз съм от Върмонт — отвърна Ричър. — Работя тук на доброволни начала.
— Не се занасяй!
Линията притихна.
— Предлагам сделка — каза Ричър. — Имена срещу разговор.
— С кого?
— Може би с вас. Откога сте рейнджър?
— От седемнайсет години.
— Готов ли сте да ми отговорите откровено и ясно, без увъртане?
— Какъв е въпросът?
— Помните ли разследването на граничния патрул преди дванайсет години?
— Може би.
— Беше ли за замазване на очите?
Родригес дълго се колеба, сетне отговори с една-единствена дума.
— Пак ще ви позвъня — каза Ричър.
Остави слушалката, завъртя се и попита Алис през рамо:
— Откри ли Уокър?
— Пламнала му е главата — каза тя. — Иска да изчакаме тук, докато приключи с ФБР.
Ричър поклати глава.
— Не можем да чакаме. Тук сме на прицел. Трябва да бъдем в движение. Отиваме при него и след това пак хващаме пътя.
Алис се поколеба за миг.
— Сериозна ли е заплахата?
— Нищо особено. Ще се справим.
Тя премълча.
— Страхуваш ли се? — попита Ричър.
— Малко. Всъщност много.
— Не бива. Ще се нуждая от твоята помощ.
— Защо лъжата за пръстена е различна?
— Защото всичко друго знаех от втора ръка. Но лично открих, че пръстенът не е фалшив. Сведението идваше пряко от източника, а не от нечии приказки. Разликата е много голяма.
— Не виждам в това нищо важно.
— Важно е, защото съм изградил цяла теория, а лъжата за пръстена я пресича в корените.
— Защо толкова държиш да й вярваш?
— Защото не носеше пари в себе си.
— Каква е теорията?
— Помниш ли онзи цитат от Балзак? А другия, от Маркузе?
Алис кимна.
— Сега ще чуеш още един — каза Ричър. — Преди много време го е написал Бен Франклин.
— Ти да не си жива енциклопедия?
— Просто запомням разни неща, това е. Помня например какво ми каза веднъж Боби Гриър за броненосците.
Алис се втренчи в него.
— Ти си луд.
Ричър кимна.
— Засега всичко е само теория. Трябва да я проверим. Но това може да се направи.
— Как?
— Просто като изчакаме да видим кой ще ни потърси.
Алис мълчеше.
— Да вървим при Уокър — каза Ричър.
Двамата крачеха в горещата нощ към сградата на съда. Откъм юг отново повяваше ветрец. Беше влажен и някак напрегнат. Завариха Уокър сам в кабинета. Изглеждаше много уморен. По бюрото му бяха разхвърляни документи и телефонни указатели.
— Е, започна се — каза той. — Такава операция не сте виждали. ФБР и щатската полиция, блокада на всички пътища, хеликоптери, над сто и петдесет преследвачи. Но се задава буря и това усложнява нещата.
— Ричър смята, че се укриват в някой мотел — каза Алис.
Уокър мрачно кимна.
— Ако е така, ще ги намерим. При подобно издирване няма пощада.
— Трябваме ли ти още? — попита Ричър.
Уокър поклати глава.
— Сега се полага да оставим всичко на професионалистите. Отивам си у дома да подремна час-два.
Ричър огледа кабинета. Вратата, пода, прозорците, бюрото, шкафовете.
— Май и ние ще направим същото — каза той. — Отиваме у Алис. Ако ти потрябваме, обади се. Или ако има новини, нали?
Уокър кимна.
— Ще се обадя. Обещавам.
— Пак ще използваме номера с ФБР — каза жената. — Елементарна работа.
— И тримата ли? — попита шофьорът. — Ами детето?
Жената се поколеба. Тя трябваше да отиде, защото стрелбата бе нейна задача. Щом се налагаше да раздели екипа, предпочиташе да вземе със себе си високия мъж, а не шофьора.
— Ти оставаш с нея — каза тя.
За миг настана мълчание.
— Краен срок? — попита шофьорът.
Това бе стандартна процедура в тяхната работа. Всеки път, когато екипът трябваше да се раздели, жената определяше краен срок. Което означаваше, че ако не се съберат до насрочения час, всеки се спасява поединично.
— Четири часа, разбрахме ли се? — каза жената. — С пълно почистване.
Тя вдигна вежди и го погледа още секунда, за да се увери, че е разбрал. После коленичи и отвори тежкия куфар.
— Да започваме.
Действаха точно както преди убийството на Ал Юджин, само че много по-бързо, защото фордът се намираше на мотелския паркинг, а не край някаква прашна отбивка сред пустинята. Паркингът бе мрачен и пуст, наоколо нямаше жива душа, но все пак изпитваха безпокойство. Свалиха тасовете от джантите и ги метнаха в колата. Прикрепиха антените към задното стъкло и багажника. Облякоха сини якета върху ризите. Взеха резервни пълнители. Нахлупиха сувенирните шапки. Провериха деветмилиметровите пистолети, заредиха ги, вдигнаха предпазителите и прибраха оръжията. Русият седна зад волана. Жената се задържа пред вратата на стаята.
— Четири часа — повтори тя. — С пълно почистване.
Шофьорът кимна и затвори вратата. Озърна се към детето в леглото.
