Смъртоносна жега

видя за какво ги бива наистина.

— Какво толкова? Само са го застреляли.

— Не, не е толкова просто. Спрели са Юджин и са намерили начин да го подмамят в колата си. През цялото време не са му дали повод да се усъмни. Това е перфектна работа, Алис. Постига се по-трудно, отколкото можеш да си представиш. А после са го простреляли в окото. Това също говори много.

— Какво?

Ричър сви рамене.

— Окото е съвсем малка мишена. А в подобна ситуация се стреля без подготовка. Вдигаш пистолета и стреляш. Раз-два. Няма никаква логична причина да избереш толкова малка цел. Това е нещо като изсилване. Не самохвалство, а по-скоро възхвала на точността и умението. Проява на гордост. Радост от собствените способности.

В колата настана тишина. Чуваше се само бученето на двигателя и свистенето на гумите.

— А сега детето е в техни ръце — каза Алис.

— И това ги тревожи, защото импровизират. Те са свикнали да бъдат сами. Свикнали са с нормалните процедури. Появата на дете между тях ги изпълва с тревога, че стават по-тромави и привличат вниманието.

— Биха приличали на семейство. Мъж, жена и дете.

— Не, мисля, че не са само двама.

— Защо?

— Защото ако бях аз, щяхме да сме трима. В армията използвахме тройки. Шофьор, стрелец и наблюдател.

— Военната полиция е убивала хора?

Ричър сви рамене.

— Понякога. Нали знаеш, някои неща е по-добре да не стигат до съд.

Алис дълго мълча. Ричър я усети как се колебае дали да не се отдръпне от него с още два-три сантиметра. После усети решението й да не го прави.

— Тогава защо не го направи заради Кармен? — попита тя. — Щом не ти е за пръв път.

— Тя ме попита същото. Право да си кажа, и аз не знам.

Той замълча отново.

Отминаха още два километра.

— Защо държат Ели? — попита Алис. — Искам да кажа, защо продължават да я държат? Вече принудиха Кармен да направи самопризнания. Какво могат да спечелят тепърва?

— Аз не съм адвокат — отвърна Ричър. — Ще трябва да си отговориш сама. Кога самопризнанието става желязно? Кога вече няма обратен път?

— Всъщност никога. Самопризнанието може да се оттегли по всяко време. Но на практика ми се струва, че ако отговори на съдебното обвинение с nolo contendere3, това ще се сметне за решаващо.

— А кога може да стане това?

— Още утре. Голямото жури заседава почти непрекъснато. Ще им отнеме едва десетина минути, най- много четвърт час.

— Мислех, че тексаското правосъдие е по-мудно.

— Само ако се обявиш за невинен.

Мълчаливо изминаха десетина километра. Пресякоха селцето на кръстопътя с училището, бензиностанцията и закусвалнята. То прелетя през лъчите на фаровете точно за три кратки секунди. Небето отгоре все още бе ясно. Виждаха се звезди. Но зад тях облаците бързо прииждаха от юг.

— Значи утре може би ще я пуснат — каза Алис.

— А може и да не я пуснат. Ще се боят, че е запомнила как изглеждат. Тя е умно хлапе. Седи си кротко, гледа и размишлява.

— Какво да правим тогава?

— Ще се помъчим да разберем къде е.

Ричър отвори жабката и отново извади картите. Намери едромащабен план на област Пейкъс и го разгъна върху коленете си. Посегна нагоре и щракна лампичката.

— Как? — попита Алис. — Откъде ще започнеш?

— Не ми е за пръв път — каза Ричър. — Години наред съм преследвал дезертьори и бегълци. Свикваш да мислиш като тях и обикновено ги откриваш.

— Толкова ли е лесно?

— Понякога.

В летящата кола отново настана мълчание.

— Но те могат да бъдат навсякъде — възрази Алис. — Може да има милиони скривалища. Изоставени ферми, разрушени сгради.

— Не, според мен използват мотели — каза Ричър.

— Защо?

— Защото външността е изключително важна за тях. Тя представлява част от стила им. Успели са някак да измамят Ал Юджин. Ръсти също им е повярвала, макар че това няма кой знае какво значение — тя би дала детето на всеки. Тези хора се нуждаят от достъп до баня с течаща вода, гардероб и електричество за сешоари и самобръсначки.

— Тук има стотици мотели — каза Алис. — Навярно дори хиляди.

Ричър кимна.

— И е почти сигурно, че те обикалят. Всеки ден на ново място. Основен принцип за безопасност.

— Тогава как ще ги открием за една нощ?

Той вдигна картата към светлината.

— Ще ги намерим в главите си. Започваме да мислим като тях и си представяме какво бихме направили ние. Тогава то ще е същото, което са направили и те.

— Адски рискован залог поемаш.

— Може би да, може би не.

— Сега ли започваме?

— Не, първо се връщаме в твоята кантора.

— Защо?

— Защото не обичам фронталните сблъсъци. Не и срещу толкова опитен враг, когато под огъня може да попадне дете.

— Как ще действаме тогава?

— По стария принцип: разделяй и владей. Ще подмамим двама от тях. Може да хванем език.

— Език ли? Какво е това?

— Пленник, който да проговори.

— Как ще го направим?

— Чрез примамка. Те вече са наясно, че ние знаем за тях. Значи ще ни потърсят, за да се опитат да нанесат удар.

— Те знаят, че сме разбрали? Откъде?

— Някой им е съобщил преди малко.

— Кой?

Ричър не отговори. Само се взираше мълчаливо в картата. Гледаше бледочервените линии, които изобразяваха пътища, лъкатушещи през хиляди километри пустош. Затвори очи и се напрегна да си представи как изглеждат в действителност.

Алис спря на паркинга зад кантората. Имаше ключ за задната врата. Наоколо имаше много сенки и Ричър се оглеждаше напрегнато, докато вървяха натам. Но влязоха без произшествия. Старата сграда беше пуста, прашна, безмълвна и гореща. Бяха изключили климатика в края на работното време. Ричър застина неподвижно и се напрегна да долови беззвучния трепет на дебнещи хора. Това бе първично усещане, възприемано и разбирано нейде дълбоко в мозъка. Но сега го нямаше.