Смъртоносна жега

история. Уредиха я дребни чиновници от местната служба. Трябваше да се подпише от федерален прокурор и тогава аз излязох на сцената. Придвижих нещата малко по-бързо, отколкото по каналния ред. Нали знаете, с връзки. Беше си най-обикновена данъчна процедура. И повярвайте ми, за данъци никого не убиват. — Уокър пак тръсна глава. После широко отвори очи и застина. — А сега искам да си вървите.

Алис кимна.

— Приемете нашите съболезнования. Знаем, че сте били приятели.

Но Уокър я погледна замаяно, сякаш се тревожеше за нещо съвсем различно.

— Какво има? — попита Ричър.

— Не бива повече да говорим, това е — каза Уокър.

— Защо?

— Защото обикаляме в кръг и накрая ще свършим там, където не бихме желали да стигнем.

— Така ли?

— Помислете малко. Никого не убиват за данъчни нарушения. Нали така? Слуп и Ал се готвеха да отнемат пълномощното на Кармен и да дадат почти всички пари на администрацията. Сега Слуп и Ал са мъртви. Просто е като две и две — четири. Мотивът й става все по-очевиден. Продължим ли да разговаряме, ще бъда длъжен да обмисля възможността за заговор. Не едно, а две убийства. Няма да ми остане избор. А не бих искал да стигна дотам.

— Не е имало никакъв заговор — възрази Ричър. — Ако вече е била наела хора, защо да въвлича и мен?

Уокър сви рамене.

— Знам ли? Може би за да обърка следствието. Или да се прикрие зад чужд гръб.

— Толкова ли е хитра?

— Мисля, че да.

— Докажете го тогава. Покажете ни, че е наела някого.

— Не мога.

— Напротив, можете. Банковите й документи са у вас. Покажете ни плащането.

— Плащането?

— Да не мислите, че онези хора работят безплатно?

Уокър се намръщи. Извади от джоба си ключове и отключи едно чекмедже на бюрото. Извади купчината разпечатки. Съвместен фонд „Гриър“. Ричър затаи дъх. Уокър прехвърли лист по лист. После струпа документите един върху друг и ги преобърна на бюрото. Лицето му бе напълно безизразно.

Алис се наведе и взе разпечатките. Прелисти ги, гледайки четвъртата колона отляво — данни за дебита. Имаше много тегления. Но всички бяха дребни и разпокъсани. Най-голямото беше за двеста деветдесет и седем долара. Повечето не надхвърляха сто.

— Събери всичко за последния месец — каза Ричър.

Алис прелисти назад.

— Някъде около деветстотин долара.

Ричър кимна.

— Дори да ги е трупала, пак не са много. Във всеки случай не стигат за професионалисти, с каквито си имаме работа.

Прокурорът мълчеше.

— Трябва да разговаряме с нея — каза Ричър.

— Не можем — отвърна Уокър. — В момента пътува към федералния затвор.

— Не го е направила тя — каза Ричър. — Нищо не е направила. Тя е напълно невинна.

— Тогава защо си призна?

Ричър затвори очи. Застина за миг.

— Принудили са я. Някой се е добрал до нея.

— Кой?

Ричър отвори очи.

— Не знам. Но можем да разберем. Извикайте пристава с книгата за посещения. Проверете кой е идвал при нея.

Лицето на Уокър си оставаше все тъй безизразно и потно. Но въпреки това той вдигна слушалката и набра вътрешен номер. Нареди незабавно да му донесат книгата за посещения. После зачакаха мълчаливо. След три минути откъм приемната долетя тропот и в кабинета нахълта мъжът от дневната смяна. Беше задъхан от тичането по стълбите. Носеше под мишница дебела тетрадка.

Уокър я взе, прелисти я набързо и я завъртя към посетителите. Посочи с пръст. Кармен Гриър беше приета рано сутринта в понеделник. Преди два часа бе прехвърлена към Тексаското управление на затворите. Междувременно бе посещавана само два пъти — в понеделник сутринта и във вторник по обяд. И двата пъти от заместничката на окръжния прокурор.

— Предварителен разговор и след това самопризнания — поясни Уокър.

Други посещения нямаше.

— Това ли е всичко? — попита Ричър.

Приставът кимна.

— Гарантирам.

Ричър отново погледна тетрадката. Първото посещение на заместничката бе продължило само две минути. Явно Кармен бе отказала да говори. Второто се оказа по-дълго — дванайсет минути. Веднага след това я бяха качили горе за видеозаписа.

— Нищо друго ли няма? — попита той.

— Имаше телефонни разговори — каза приставът.

— Кога?

— През целия понеделник и във вторник сутринта.

— Кой се обаждаше?

— Нейният адвокат.

— Нейният адвокат ли? — възкликна Алис.

Приставът кимна.

— Голям досадник. Само тичах напред-назад да я водя до телефона.

— Как се казваше адвокатът? — попита Алис.

— Нямаме право да се интересуваме, госпожо. Поверителна информация. Адвокатските разговори се пазят в тайна.

— Мъж ли беше или жена?

— Мъж.

— Мексиканец?

— Не ми се вярва. Говореше си съвсем нормално. Само дето не се чуваше много добре, но реших, че е от телефоните.

— Всеки път беше един и същ, така ли?

— Да, струва ми се.

В кабинета настана тишина. Уокър кимна разсеяно и приставът прие това за знак, че може да си върви. Чуха го как прекоси приемната. После външната врата се затвори зад него.

— Тя не е споменавала за адвокат — рече Уокър. — Напротив, каза, че не иска адвокат.

— И на мен каза същото — обади се Алис.

— Трябва да разберем кой е бил този човек — каза Ричър. — Телефонната компания може да проследи обажданията.

Уокър поклати глава.

— Нямам право. Адвокатските разговори са под закрила.

Ричър се втренчи в него.

— Наистина ли вярваш, че е бил адвокат?

— А вие?