— Помислих си как бих постъпил на мястото на убийците. Очевидно те са имали кола, иначе няма как да стигнат насред пущинака. Може да са инсценирали катастрофа или спукана гума. Спират Юджин, вкарват го в колата си и потеглят. Но не искат да губят време. Рисковано е. Могат да го задържат не повече от две-три минути, което при старт от място прави два-три километра.
— Защо на север? Защо отляво?
— Ако бях аз, най-напред щях да отида далеч на север. После обръщам и в движение оглеждам местата край пътя. Избирам най-подходящото, отмервам още два-три километра, пак обръщам, подготвям инсценировката и чакам.
— Звучи логично — съгласи се Алис. — Ами Слуп? Невъзможно е. Да влязат в онази къща? В Ехо, насред пустинята? Да се промъкнат незабелязано, докато тя е под душа?
— Аз мога да го направя — каза Ричър. — А предполагам, че те не ми отстъпват. Може дори да са по- добри. Поне в стрелбата е точно така.
— Ти си луд — заяви Алис.
— Може би.
— Никакво „може би“. Тя си
— И на това ще му дойде редът. Първо нека изчакаме един час.
Ричър остави Алис да си гледа работата и излезе навън в жегата. Реши най-сетне да разгледа музея на Дивия запад. Музеят обаче се оказа затворен. Но отстрани видя алея, водеща към някакво пусто място отзад. Имаше заключена портичка — толкова ниска, че не беше трудно да я прескочи. Зад сградите откри реставрирани тясна затворническа килия, съдебна зала и бесилка. Трите експоната се връзваха в чудесна последователност. Арест, съд, екзекуция. Малко по-настрани видя гроба на Клей Алисън. Беше грижливо поддържан, с чудесна надгробна плоча. Клей всъщност бе второ име. Робърт Клей Алисън, 1840–1887.
Върна се назад по алеята и отново прескочи портичката. Отсреща видя дълга бетонна сграда на два етажа. Долу имаше магазини, над тях — канцеларии. Върху един от прозорците беше изписано със старомодни златни букви:
Ричър спря на кръстовището. Слънцето клонеше на запад и по южния хоризонт прииждаха облаци. В лицето му лъхаше топъл вятър. Поривите вдигаха облаци прах от тротоара. Усети как вятърът прилепи ризата към корема му. После всичко стихна и жегата се завърна, макар че облаците продължаваха да тъмнеят на юг.
Тръгна към кантората на Алис. Завари я зад бюрото, погълната от непрестанен поток от проблеми. На двата стола отпред седяха клиенти — семейство мексиканци на средна възраст. По лицата им бе изписано търпеливо доверие. Купчината документи изглеждаше още по-висока. Алис разсеяно махна с ръка към стола до себе си. Ричър се промъкна покрай бюрото и седна. Взе телефона и набра номера в Абилин по памет. Представи се с името Честър Артър и помоли да го свържат със сержант Родригес.
Наложи се да изчака цяла минута. После Родригес вдигна слушалката и от напрежението в гласа му Ричър веднага разбра, че са открили трупа на Юджин.
— Трябва да ни кажете името на клиента ви, мистър Артър.
— Какво открихте? — попита Ричър.
— Точно каквото описахте, сър. Два километра и половина на север, отляво, в дълбока варовикова пукнатина. Прострелян с един куршум в дясното око.
— Двайсет и втори калибър ли беше куршумът?
— Твърдо не. Поне така чух. Най-малкото деветмилиметров. Пръснал е половината череп.
— Определихте ли времето на смъртта?
— Трудно е в тая жега. Освен това разправят, че койотите се добрали до него и лишили патолозите от най-важните органи. Но ако някой твърди, че е станало в петък, няма да спорим.
Ричър мълчеше.
— Трябват ми имена, мистър Артър.
— Не е работа на моя човек — каза Ричър. — Ще поговоря с него и се надявам да ви позвъни.
После бързо прекъсна, преди Родригес да възрази. Алис отново го гледаше. Клиентите също. Явно поназнайваха английски.
— Кога сме имали президент Честър Артър? — попита Алис.
— След Гарфийлд, преди Гроувър Кливланд — отговори Ричър. — Един от двамата върмонтски президенти.
— Кой е другият?
— Калвин Кулидж.
— Значи са открили Юджин?
— Няма съмнение.
— И сега какво?
— Сега отиваме да предупредим Хак Уокър.
— Да го
Ричър кимна.
— Помисли, Алис. Може убийствата да приключат дотук, но може да има и трето. Винаги са били неразделни приятели: Хак, Ал и Слуп. Кармен каза, че и тримата работели по споразумението. Хак уредил нещата с федералните власти. Значи сто на сто е знаел колкото другите двама. И може да е следващият.
Алис се завъртя към клиентите.
— Извинявайте, трябва да тръгвам — каза тя на английски.
Хак Уокър се готвеше да приключи работния ден. Беше облякъл сакото и тъкмо затваряше куфарчето си. Минаваше шест вечерта и зад прозорците на кабинета почваше да се здрачава. Съобщиха му за смъртта на Юджин и видяха как пребледня. Кожата му буквално се сви и изтласка навън капки пот. Прокурорът впи пръсти в бюрото и едва намери сили да седне. Дълго мълча. После бавно кимна.
— Мисля, че го знаех от самото начало. Но се надявах, нали разбирате.
Той завъртя глава и впи поглед в снимката.
— Много съжалявам — каза Ричър.
— Знаят ли кой го е убил? Или защо?
— Засега не.
Уокър пак помълча.
— Защо съобщиха на вас, а не на мен?
— Ричър съобрази къде трябва да търсят — каза Алис. — Всъщност
После тя изложи теорията за тройното убийство. Споразумението, опасните сведения. Предупреждението. Уокър седеше неподвижно и слушаше. Вече не беше толкова бледен. Замисли се напрегнато и накрая поклати глава.
— Не може да е така. Защото всъщност сделката не представляваше нищо особено. Слуп просто вдигна ръце и се съгласи да плати всичко заедно с глобите. Това е. Нищо повече. Беше отчаян, не издържаше вече в затвора. Често се случва. Ал се свърза с данъчните, направи им предложение, те приеха. Банална
