— Не, разбира се. Някакъв тип я е заплашвал, за да излъже. Помисли, Уокър. При първата среща с твоята заместничка тя не обелва и дума. Двайсет и седем часа по-късно прави пълни самопризнания. Между двете посещения има само едно: цял куп разговори с онзи тип.
— Но каква заплаха би я принудила да си признае убийство?
Убийците не се чувстваха много добре в новата роля на детегледачи. И тримата изпитваха едно и също по една и съща причина. За пръв път им се случваше да взимат дете за заложник. Началото мина лесно. Беше съвсем стандартна операция, основана както винаги на измама и хитрост. Жената и високият рус мъж отидоха заедно в „Червената къща“, защото смятаха, че като двойка повече ще приличат на чиновници от социалните служби. Пристигнаха с голяма, официална на вид кола. Държаха се рязко и делово, като през цялото време сипеха лицемерно благочестиви приказки, сякаш не ги интересуваше нищо друго, освен благополучието на горкото детенце. Носеха дебела папка с фалшиви документи. Документите изглеждаха точно като заповеди и инструкции на социалните служби и други държавни агенции. Но бабата почти не им обърна внимание. Не оказа никаква съпротива. Това малко ги изненада. Тя просто предаде детето и изглеждаше много доволна, че се е отървала от него.
Хлапето също не оказа съпротива. През цялото време бе тихо, замислено и много сериозно, сякаш искаше да се представи добре. Да се хареса на непознатите възрастни хора. Затова просто го качиха в колата и потеглиха. Нямаше сълзи, писъци, тръшкане. Общо взето, всичко мина добре. Дори много добре. Почти толкова гладко, колкото с Ал Юджин.
Но след това нещата излязоха от познатата схема. Драстично. Нормалната практика беше да потеглят веднага към предварително уговорено място и да извадят оръжията. Да скрият трупа и да изчезнат. Сега обаче задачата беше различна. Трябваше да укриват детето. При това живо и здраво. Поне за известно време. Може би дни наред. Никога не го бяха вършили. А професионалистът започва да се тревожи, когато върши нещо за пръв път. Винаги. Това е в самата същност на професионализма. Професионалистът се чувства най-добре на своя територия.
— Обадете се на социалните служби — каза Ричър. — Веднага.
Хак Уокър го изгледа с недоумение.
— Зададохте ми въпрос — обясни Ричър. — Що за заплаха би я принудила да признае нещо, което не е извършила? Не разбирате ли? Сигурно са отвлекли детето.
Уокър седеше като вкаменен и продължаваше да го гледа. После с усилие се раздвижи, отключи друго чекмедже и шумно го дръпна. Извади тежък черен бележник. Отвори го, прелисти няколко страници, грабна телефона и набра номер. Никой не отговори. Той натисна вилката и набра друг — вероятно за връзка вечер при спешни случаи. Този път отсреща се обадиха и Уокър зададе въпрос, като използва цялото име на Ели, Мери Елън Гриър. Отговорът дойде след дълго мълчание. Уокър го изслуша. Не каза нищо. Просто остави слушалката много бавно и предпазливо, като че беше стъклена.
— Никога не са чували за нея — каза той.
Тишина. Уокър затвори очи и пак ги отвори.
— Добре. Подкрепленията ще бъдат проблем. Естествено, разчитам на щатската полиция. И на ФБР, защото това е отвличане. Но трябва да действаме незабавно. Бързината е въпрос на живот и смърт. Както при всяко отвличане. Може да са я отвели навсякъде. Затова искам двамата още сега да отидете в Ехо и да изкопчите от Ръсти цялата история. Описания, подробности и тъй нататък.
— Ръсти няма да разговаря с нас — каза Ричър. — Настроена е враждебно. Защо не пратите тамошния шериф?
— Защото е некадърник и пияница. Сигурно вече се е натряскал. Трябва да го направите вие.
— Само ще си загубим времето — каза Ричър.
Уокър отвори трето чекмедже и извади две хромирани звезди. Метна ги на бюрото.
— Вдигнете дясна ръка — нареди той. — Повтаряйте след мен.
После измънка набързо думите на някаква клетва. Ричър и Алис повториха каквото успяха да чуят. Уокър кимна.
— Сега сте помощник-шерифи. С полицейски пълномощия в окръг Ехо. Ръсти е
Ричър го гледаше мълчаливо.
— Какво? — попита Уокър.
— Това още ли го има в Тексас? Да давате извънредни пълномощия.
— Естествено, че го има. Точно както в Дивия запад. А сега тръгвайте, ако обичате. Имам да върша милион неща.
Ричър взе хромираната значка и се изправи. За пръв път от четири години и половина насам отново бе пълноправен полицейски служител. Алис застана до него.
— Връщайте се право тук — заръча им Уокър. — И успех!
Осем минути по-късно пак седяха в жълтия фолксваген и за втори път през този ден пътуваха на юг към ранчо „Червената къща“.
Разговора проведе жената. Телефонът иззвъня четири пъти, докато тя вадеше от чантата си електронния уред за изменяне на гласа. Но уредът се оказа излишен. Изобщо не й се наложи да говори. Посланието отсреща представляваше монолог — дълъг, но в общи линии ясен, конкретен и недвусмислен. После всичко се повтори дума по дума. Когато инструкциите приключиха, жената остави слушалката и върна уреда в чантата си.
— За довечера е — каза тя.
— Кое? — попита високият мъж.
— Допълнителната задача. В Пейкъс. Изглежда, че там не върви съвсем гладко. Открили са трупа на Юджин.
— Вече?
— Гадна работа — изруга тъмнокосият.
— Да, така е — съгласи се жената. — Затова ще изпълним допълнителната задача още сега, тази нощ, преди да е станало по-лошо.
— Кой е обектът? — попита високият.
— Някой си Джак Ричър. Скитник, бивш военен. Разполагам с описание. Освен това има някаква адвокатка. Ще трябва да се погрижим и за нея.
— И същевременно да пазим хлапето?
Жената сви рамене.
— Както се уговорихме от самото начало, ще държим хлапето, докогато е възможно, но си запазваме правото да го ликвидираме при необходимост.
Мъжете се спогледаха. Ели ги наблюдаваше от леглото.
15
По пътя на юг Ричър не се прояви като събеседник. За час и половина не пророни и дума. Заради падащия вечерен здрач бе включил лампичката в колата и проучваше картите от жабката. Особено внимание отдели на едромащабния топографски план на южната част от окръг Ехо. Границата на областта представляваше съвършено права линия от изток на запад. Най-малкото разстояние от нея до Рио Гранде бе осемдесет километра. Точно това го смущаваше.
— Не разбирам защо ме излъга за диаманта — каза той.
Алис сви рамене. Бореше се да изцеди максимална скорост от малкия автомобил.
— Какво толкова? Лъгала е за всичко друго.
— Диамантът е друго нещо — възрази Ричър.
— Как така?
— Друг вид лъжа. Различава се от предишните, както ябълките от портокалите.
— Не те разбирам.
