Смъртоносна жега

— Пръстенът е единственото, което не мога да си обясня.

— Единственото ли?

— Всичко останало си идва на мястото, но пръстенът ме затруднява.

Мълчаливо изминаха още два километра. Електрическите стълбове изникваха от сумрака и прелитаха за части от секундата в лъчите на фаровете.

— Ти знаеш какво става, нали? — каза Алис.

— Занимавала ли си се някога с компютърна анимация? — попита Ричър.

— Не.

— Аз също.

— Е?

— Знаеш ли какво представлява?

Тя сви рамене.

— Съвсем смътно.

— Могат да изградят цяла къща или кола право пред теб, на компютърния екран. Могат да я боядисат, да я украсят досущ като истинска. Ако е къща, могат да влязат вътре, да обиколят стаите. Ако е кола, могат да ти покажат как ще изглежда денем и нощем. Могат да я повдигат и накланят, да я въртят, да я оглеждат под всякакъв ъгъл. Могат да я сблъскат с препятствие и да видят как издържа на удара. Предметът прилича на съвсем истински, но не е. Мисля, че точно това се нарича виртуален обект.

— Е? — повтори Алис.

— Виждам в ума си целия случай като компютърна анимация. Отвън, отвътре, отгоре, отдолу. От всякакъв ъгъл. Само че без пръстена. Пръстенът проваля всичко.

— Ще ми обясниш ли?

— Няма смисъл — каза Ричър. — Първо трябва сам да го проумея.

— Има ли опасност за Ели?

— Надявам се да няма. Нали точно затова отиваме в ранчото.

— Мислиш ли, че баба й може да ни помогне?

Ричър сви рамене.

— Едва ли.

— Тогава как ще помогнем на Ели?

Той не отговори. Мълчаливо отвори жабката и прибра картите. Извади пистолета. Дръпна пълнителя и провери патроните. Нищо не приемай на вяра. Но в пълнителя все още имаше десет патрона. Ричър го върна на място и вкара патрон в цевта. После зареди и натисна предпазителя. Избута седалката назад и прибра пистолета в джоба си.

— Мислиш ли, че ще ни потрябва? — попита Алис.

— Рано или късно — каза той. — Имаш ли още патрони?

Тя поклати глава.

— Никога не съм смятала, че може наистина да го използвам.

Ричър мълчеше.

— Добре ли си? — попита Алис.

— Чувствам се великолепно — отвърна той. — Може би като теб по време на онова дело срещу фермера. Преди той да се заинати.

Алис кимна, гледайки право напред.

— Приятно усещане.

— Там беше в стихията си, нали?

— Мисля, че да.

— А сега аз съм в стихията си — каза той. — За това тук съм създаден. За тръпката на преследването. Аз съм следовател, Алис, винаги съм бил и ще бъда. Аз съм ловец. И когато поех от Уокър онази значка, главата ми заработи.

— Ти знаеш какво става, нали? — попита отново Алис.

— Ако не броим пръстена.

— Кажи ми.

Ричър не отговори.

— Кажи ми — настоя тя.

— Яздила ли си кон?

— Не. Аз съм градско дете. Най-широкото открито пространство, което съм виждала, е осевата линия по средата на Парк Авеню.

— А аз веднъж яздих с Кармен. За пръв път.

— И какво?

— Седлото е много високо. Стърчиш във въздуха.

— И какво? — повтори Алис.

— Карала ли си колело?

— В Ню Йорк? Не се шегувай.

— Летни кънки?

— Малко. Едно време, когато беше модерно.

— Падала ли си?

— Веднъж паднах доста зле.

Той кимна.

— Разкажи ми за онова, дето го беше сготвила.

— Какво да ти разкажа?

— Сама го сготви, нали?

— Естествено.

— Претегли ли съставките?

— Винаги го правя.

— Значи в кухнята имаш везни?

— Естествено — повтори Алис.

— Везните на правосъдието — каза той.

— Ричър, какви ги дрънкаш, по дяволите?

Той се озърна наляво. Червените летви на оградата прелитаха покрай фаровете.

— Пристигнахме. Ще ти кажа по-късно.

Алис намали скоростта, зави към портала и колата заподскача през двора.

— Завърти срещу навеса за колите — нареди Ричър. — И не изключвай фаровете. Искам да огледам онзи стар пикап.

— Добре — каза Алис.

Тя измести фолксвагена метър-два настрани и завъртя волана, докато фаровете осветиха десния край на навеса. Виждаше се половината от новия пикап, половината джип и целият стар пикап между тях.

— Стой плътно до мен — каза Ричър.

Излязоха от колата. Нощният въздух изведнъж им се стори горещ и влажен. Не както преди. Беше облачно и навсякъде неспокойно се рееха насекоми. Но на двора бе тихо. Не се чуваше нито звук. Минаха напред, за да огледат по-добре изоставената камионетка. Беше някакъв модел шевролет, най-малко на двайсетина години, ала все пак личеше, че е предшественик на пикапа до него. Имаше издути калници с олющена боя, а от каросерията стърчеше въртяща се стойка. Сигурно бе изминал над един милион километра. Вероятно стоеше тук от години. Ресорите вече не държаха, гумите бяха сплескани и разядени от безмилостната горещина.

— Е? — попита Алис.

— Мисля, че това е колата от снимката — каза Ричър. — Онази в кабинета на Уокър, нали се сещаш? Той, Слуп и Юджин се подпират на калника.

— За мен всички пикапи си приличат — каза тя.

— Слуп имаше същата снимка.