Смъртоносна жега

— Важно ли е?

Ричър сви рамене.

— Били са големи приятели.

Върнаха се назад. Алис бръкна в колата и изключи фаровете. После Ричър я поведе към стъпалата на верандата. Изкачи се. Почука на вратата. Изчака. Боби Гриър отвори и замръзна от изненада.

— Значи си се прибрал — каза Ричър.

Боби се навъси, като че му задаваха този въпрос за стотен път.

— Приятели ме изведоха на разходка. Да се поразведря.

Ричър рязко отвори длан и показа хромираната звезда._Полицейска проверка._ Беше приятно. Не чак толкова, колкото да покажеш служебна карта от следователския отдел на американската армия, но все пак Боби се впечатли. Не посмя да затръшне вратата.

— Полиция — каза Ричър. — Трябва да поговорим с майка ти.

— Че какво общо имаш с полицията?

— Хак Уокър ни упълномощи преди малко. В рамките на окръг Ехо. Къде е майка ти?

Боби се поколеба. Проточи шия, огледа нощното небе и подуши въздуха.

— Ще има буря — каза той. — Вече наближава. От юг.

— Къде е майка ти, Боби?

Боби пак се поколеба, после каза:

— Вътре.

Ричър дръпна Алис покрай него към червения вестибюл е пушките и огледалото. Вътре беше с един-два градуса по-хладно. Старият климатик се задъхваше от усилието. Монотонното му боботене долиташе откъм горния етаж. Пресякоха вестибюла и продължиха към всекидневната в дъното. Ръсти Гриър седеше на същия стол до масата, където я бе видял за пръв път. Носеше същите дрехи. Стегнати джинси и блуза с ресни. Косата й беше фиксирана с лак на широк ореол около главата.

— Дошли сме с официална задача, мисис Гриър — каза Ричър и показа значката върху дланта си. — Очакваме да ни окажете пълно съдействие.

— Ами ако не искам? Ще ме арестуваш ли?

Ричър придърпа стол, седна отсреща и мълчаливо се втренчи в нея.

— Не съм сторила нищо нередно — каза Ръсти.

Ричър поклати глава.

— Напротив, сторихте предостатъчно.

— Например?

— Например баба ми по-скоро би умряла, отколкото да даде някому внуците си. Говоря буквално. Само през трупа ми, така щеше да каже и това нямаше да са празни приказки, по дяволите.

Настана секунда мълчание. Чуваше се само монотонното скърцане на вентилатора.

— Беше за нейно добро — заяви Ръсти. — А и нямах друг избор. Те носеха документи.

— И друг път ли са ви взимали внуци?

— Не.

— Тогава откъде знаете, че са носели истински документи?

Ръсти мълчаливо сви рамене.

— Проверихте ли ги?

— Как да ги проверя? — възрази Ръсти. — Сториха ми се истински. Бяха пълни с разни надути приказки: гореупоменатите, законосъобразно, щатските власти на Тексас…

— Били са фалшиви — прекъсна я Ричър. — Детето е отвлечено. С цел изнудване. Отвлекли са вашата внучка, за да заплашват снаха ви.

Гледаше лицето й, очаквайки да види внезапно осъзнаване, вина, срам, страх или угризения. Наистина забеляза някакво чувство, но не успя да го определи.

— Затова се нуждаем от описание — каза той. — Колко бяха?

Ръсти мълчеше.

— Колко бяха, мисис Гриър?

— Двама. Мъж и жена.

— Как изглеждаха?

Ръсти сви рамене.

— Нормално. Обикновени хора. Приличаха на държавни служители. От града. Дойдоха с голяма кола.

— Коса? Очи? Облекло?

— Руси, струва ми се. И двамата. Евтино облекло. Жената беше с пола. Синеока, ако не греша. Мъжът беше висок.

— А колата?

— Не разбирам от коли. Беше голяма, с четири врати. Но някак обикновена. Не беше кадилак.

— Цвят?

— Сив, или може би син. Не много тъмен.

— Имате ли лимон в кухнята?

— Защо?

— За да ви го натъпча в гърлото, та да изтрия тая самодоволна усмивка. Онези бели, руси и синеоки хора са същите, които убиха Ал Юджин. А вие им дадохте собствената си внучка.

Очите й се разшириха.

— Убили са Ал?

— Точно две минути, след като го извели от колата.

Тя пребледня и устните й се раздвижиха. Беззвучно изрече: ами къде е… Не довърши. После опита отново: ами къде е… Нямаше сили да добави името Ели.

— Още е жива — каза Ричър. — Поне така предполагам. Надявам се. Надявайте се и вие, защото ако й се случи нещо, знаете ли какво ще направя?

Тя не отговори. Само стисна устни и бавно поклати глава.

— Ще се върна тук да ви строша гръбнака. Ще го настъпя и ще го строша като гнил клон.

Накараха я да се изкъпе, което беше ужасно, защото единият мъж гледаше през цялото време. Беше нисък, с черна коса и черни косми по ръцете. Застана на прага и не я изпусна от поглед, докато седеше във ваната. Мама винаги казваше: Не позволявай на никого да те гледа без дрехи, особено на мъже. А сега той стоеше там и я гледаше. И нямаше какво да облече след това. Не си носеше пижама. Нищо не носеше.

— Не ти трябва пижама — каза мъжът. — Много е горещо.

Стоеше на прага и я гледаше. Тя се избърса с малка бяла кърпа. Пишкаше й се, но за нищо на света не би му позволила да гледа това. За да излезе от банята, трябваше да се промъкне плътно край него. После другите двама я гледаха чак до леглото. Другият мъж и жената. Ужасни бяха. Всички бяха ужасни. Тя легна, зави се презглава и стисна зъби, за да не заплаче.

— А сега какво? — попита Алис.

— Обратно към Пейкъс — каза Ричър. — Искам непрестанно да бъдем в движение. А и тази нощ ни чака много работа. Но не бързай, ако обичаш. Трябва ми време за размисъл.

— Какво ще обмисляш?

— Къде е Ели.

— Защо смяташ, че са били същите, които убиха Юджин?

— Въпрос на практичност — обясни Ричър. — Не си представям някой да използва два отделни екипа за убийство и отвличане. Не и тук, насред пущинака. Затова смятам, че екипът е един. Или убийци, които между другото са се захванали с отвличане, или похитители с любителски интерес към убийствата. Вероятно първото, защото с Юджин са свършили превъзходна работа. Ако онова е било между другото, бих искал да